Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ужасно съжалявам, Клер. Не съм и подозирал, не съм се замислял.

Вдигам очи, Хенри изглежда изумен. Аз избухвам в смях. Той се усмихва някак гузно, но очите му блестят.

— Просто… има дни, когато не мога да седна.

— Ами… казвай ми. Кажи: „Тази вечер недей, скъпи, днес вече сме го правили двайсет и три пъти и предпочитам да почета «Домът на разбитите сърца».“

— И ти смирено ще се откажеш и ще отстъпиш?

— Тогава го правех. Бях смирен.

— Да. Но аз пък се чувствах гузна.

Хенри се смее.

— Тук не можеш да очакваш да ти помогна. Това вероятно е единствената ми надежда: ден след ден, седмица след седмица ще гасна, зажаднял за целувчица, за един минет, и след известно време ти ще вдигнеш очи от книгата и ще си дадеш сметка, че ако не ме изчукаш незабавно, направо ще си умра в краката ти, аз обаче няма да кажа и дума. Може би ще издам само няколко хлипа.

— Но… не знам, аз нямам и капчица сили, докато ти… ти си изглеждаш добре. Да не би да съм сбъркана нещо?…

Хенри се навежда през масата и протяга ръце. Аз слагам длани в неговите.

— Клер.

— Да.

— Сигурно е нетактично да го споменавам, извинявай, че ти го казвам, но нагонът ти е по-силен, отколкото на почти всички жени, с които съм се срещал. Повечето жени да са били отбой още преди месеци и да са изключили телефонния си секретар. Но аз бих казал… винаги си оставяла впечатлението, че ти харесва. Ако ти е много обаче, ако не ти се прави, просто ми кажи, в противен случай ще те обикалям на пръсти и ще умувам дали не ти дотягам с ужасните си искания.

— Но колко секс е достатъчен?

— За мен ли? О, боже. Моята представа за идеален живот е изобщо да не мърдаме от леглото. Бихме могли да правим любов почти непрекъснато, само от време на време ще ставаме, за да се запасяваме с питейна вода и с плодове, за да не хванем скорбут, аз ще отскачам и да се бръсна в банята, преди да се гмурна отново в леглото. Понякога можем да сменяме и чаршафите. А също да ходим на кино, за да не ни се протрие от лежането кожата. Освен това ще ходя да тичам. Пак ще се наложи да тичам всяка сутрин.

За Хенри тичането си е религия.

— За какво ти е да тичаш? Нали и без това ще се движиш много?

Изведнъж той става сериозен.

— Защото твърде често животът ми зависи от това да тичам по-бързо от преследвачите си.

— О. — Сега е мой ред да се смутя, защото вече го знам. — Но как да го разбирам… не забелязвам да ходиш някъде… поне откакто съм те срещнала тук, в настоящето, не пътешестваш във времето. Или пътешестваш?

— Да, на Коледа, ти сама видя. И някъде около Деня на благодарността. Ти беше в Мичиган и не ти споменах, защото беше потискащо.

— Гледаше катастрофата ли?

Хенри се взира в мен.

— Всъщност да. Как разбра?

— Преди няколко години ти дойде точно преди Коледа в „Полска чучулига“ и ми разказа. Беше наистина много разстроен.

— Да. Помня, чувствах се нещастен само като видях датата върху Списъка, помислих си, ех, още една Коледа, която някак трябва да преживея. Освен това точно тази Коледа беше ужасна и в истинското време: накрая си докарах алкохолно отравяне и се наложи да ми промиват стомаха. Дано не съм съсипал и твоята Коледа.

— Не… зарадвах се, когато те видях. Освен това ми каза нещо важно, лично, макар и да внимаваше да не споменаваш имена и места. Това продължаваше да бъде истинският ти живот, а аз отчаяно се вкопчвах във всичко, което ми помагаше да повярвам, че си истински, а не някаква моя психоза. Пак заради това постоянно те докосвах. — Аз се смея. — И през ум не ми е минавало колко тежко ти е заради мен. Правех всичко, за което се сетех, а ти просто не се поддаваше. Сигурно си умирал.

— Какво например си правела?

— Какво имаме за десерт?

Хенри става отзивчиво и носи десерта — сладолед с вкус на манго и с малини. В него под ъгъл е забучена една свещичка, Хенри пее „Честит рожден ден“, а аз се заливам от смях, защото е фалшиво, после си пожелавам нещо и духам свещичката. Сладоледът е страхотен, аз съм много весела и се опитвам да си спомня някой особено знаменит случай, когато съм съблазнявала Хенри.

— Добре, де. Ето ти най-неприятната случка. Когато бях на шестнайсет години, една вечер те чаках до много късно. Беше някъде към единайсет часът, имаше новолуние и на поляната си беше доста тъмно. Бях ти ядосана, защото ти вироглаво се държеше с мен като с… като с малко дете, с приятелка или не знам какво… а аз си бях навила на пръста на всяка цена да изгубя девствеността си. Изведнъж ми хрумна да ти скрия дрехите…