Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Настъпва кратко мълчание, после:

— МАХАЙ СЕ.

Качвам се по стълбите, а госпожа Ким затваря вратата на своето жилище.

Първото, което ме удря, е миризмата: тук има нещо, което гние. Холът е опустошен. Къде са всички книги? Майка ми и баща ми имаха тонове книги: исторически, за музиката, романи на френски, немски и италиански — къде са? Дори сбирката от грамофонни плочи и компактдискове ми се струва по-малка. Навсякъде са разпилени хартийки: рекламни листовки, вестници, партитури, които са покрили пода. Пианото на майка е потънало в прах, на перваза има ваза с отдавна мъртви гладиоли, които са се мумифицирали. Тръгвам по коридора и надзъртам в стаите. Пълен хаос. Дрехи, боклуци, още вестници. Под мивката в банята се търкаля бутилка „Михлоб“ и плочките са като лакирани от слоя засъхнала бира.

Баща ми седи с гръб към мен в кухнята и гледа през прозореца реката. Не се обръща, когато влизам при него. Не ме поглежда, когато сядам. Но и не става, не излиза и аз го тълкувам като знак, че разговорът може да продължи.

— Здрасти, татко.

Мълчание.

— Току-що се видях с госпожа Ким. Каза ми, че не си много добре.

Мълчание.

— Разбрах, че не работиш.

— Сега е месец май.

— А защо не си на турне?

Той най-после ме поглежда. Зад упорството прозира уплаха.

— В болнични съм.

— Откога?

— От март.

— В платени ли?

Мълчание.

— Болен ли си? Какво ти е?

Мисля, че няма да ми обърне внимание, но той ми отговаря, като протяга към мен ръце. Те треперят така, сякаш са връхлетени от свое си мъничко земетресение. Накрая баща ми е успял. След двайсет и три години упорито пиянство е унищожил способността си да свири на цигулка.

— О, татко! О, господи! Какво каза Стан?

— Каза, че няма да се оправя. Нервите са съсипани и няма да се възстановят.

— Божичко!

Гледаме се в продължение на една непоносима минута. Върху лицето му се чете болка и аз започвам да проумявам: той си няма нищо. Не е останало нищо, което да го крепи, да осмисля живота му. Първо мама, после и музиката му — няма ги, няма ги вече. Аз никога не съм означавал кой знае какво за него, така че закъснелите ми усилия едва ли ще се увенчаят с нещо.

— И сега какво?

Мълчание. Сега нищо.

— Не можеш през следващите двайсет години да седиш тук и да пиеш.

Той гледа масата.

— Имаш ли пенсия? Медицинска застраховка?

Баща ми не е направил нищо, оставил е всичко да му се изплъзне. Къде съм бил?

— Платих ти наема.

— О. — Татко е смутен. — Не съм ли го платил?

— Не. За два месеца. Госпожа Ким беше много притеснена. Не искаше да ми казва, не искаше да й давам пари, но е безсмислено да превръщаш своите проблеми и в нейни.

— Горката госпожа Ким.

По бузите на баща ми се стичат сълзи. Той е стар. Няма друга дума. На петдесет и седем години е и е старец. Сега не съм му ядосан. Сега го съжалявам и съм уплашен за него.

— Татко. — Той отново ме гледа. — Виж какво. Трябва да ми разрешиш да направя някои неща за теб, чу ли? — Баща ми отново извръща очи и се заглежда през прозореца, към безкрайно по-интересните дървета от другата страна на водата. — Трябва да ми позволиш да прегледам документите ти за пенсия и банковите извлечения. Трябва да ни разрешиш да почистим тук с госпожа Ким. И трябва да спреш да пиеш.

— Не.

— Какво не? Всичко или само някои неща?

Мълчание. Започвам да губя търпение, затова сменям темата.

— Татко, аз ще се женя.

Сега вече съм привлякъл вниманието му.

— За кого? Коя ще се омъжи за теб?

Струва ми се, че го казва без озлобление. Наистина му е любопитно. Вадя портфейла си и измъквам от прозрачното пластмасово джобче снимката на Клер. На нея тя гледа ведро към плажа при лайтхаус. Косата й се вее като знаме от лекия ветрец и върху фона на тъмните дървета Клер сякаш сияе в светлината на ранната утрин. Татко взима снимката и я проучва внимателно.

— Казва се Клер Абшир. Художничка е.

— Добре. Красива е — отбелязва нацупено баща ми.

Едва ли ще получа по-радушна бащина благословия.

— Иска ми се… наистина ми се иска да й дам годежния пръстен и венчалната халка на мама. Мисля, че на мама би й харесало.

— Откъде знаеш. Вероятно не я и помниш.

Не ми се говори за това, но изведнъж се преизпълвам с решимост да постигна своето.

— Виждам я редовно. След смъртта й съм я виждал стотици пъти. Виждам я как се разхожда из квартала с теб, с мен. Ходи в парка и разучава партитури, пазарува, пие кафе с Мейра в „Ния“. Виждам я с чичо Иш. Виждам я в „Джулиард“. Чувам я да пее! — Татко ме е зяпнал. Смазвам го, но сега вече не мога да спра. — Разговарял съм с нея. Веднъж стоях до нея в препълненото метро, дори я докосвах. — Баща ми плаче. — Това невинаги е проклятие. Понякога е страхотно да пътешестваш във времето. Имах потребност да я видя и понякога ми е дадено да я виждам. Тя щеше да хареса Клер, щеше да иска да съм щастлив, щеше да бъде сломена от начина, по който си се провалил само защото тя е загинала.