Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Не знам. Може би не излизаш достатъчно често. Според мен хората от фондация „Макартър“ не се отбиват често в „Бинго Уърлд“.

— Не, те вече си имат достатъчно пари. Та кога ще се жениш?

Прихвам толкова силно, че колата ми влиза в носа. Кими се върти около мен и ме потупва по гърба.

— Какво му е смешното? Само питам. Длъжна съм да попитам, нали?

— Не, не е това. Смея се не защото е смешно, а защото ми четеш мислите. Дошъл съм да помоля татко да ми даде пръстените на мама.

— Ооооо! Не знам, моето момче. Ау, ще се жениш! Страхотно. Тя ще се съгласи ли?

— Според мен да. Сигурен съм деветдесет и девет процента.

— Е, това е хубаво. Но виж, за пръстените на майка ти не знам. Искам да ти кажа ето какво… — Очите й са вперени в тавана. — Баща ти не върви на добре. Често крещи, хвърля разни неща, не свири.

— О! Всъщност не съм изненадан. Но наистина не е на добре. Напоследък качвала ли си се горе?

Обикновено Кими ходи често в жилището на татко. Според мен чисти тайно. Виждал съм я да глади предизвикателно официалните му ризи за концертите, за да ме накара да се намеся.

— Не ме пуска, моля ти се!

Още малко и Кими ще се разплаче. Баща ми със сигурност си има проблеми, но е чудовищно, че допуска те да засегнат и Кими.

— А когато не си е вкъщи?

Обикновено се преструвам, че не знам как Кими влиза и излиза без знанието на татко в жилището му, тя пък се преструва, че за нищо на света не би направила подобно нещо. Сега обаче, когато вече не живея тук, съм й признателен. Все някой трябва да го държи под око.

Кими изглежда гузна, смутена и леко разтревожена, че отварям дума за това.

— Добре де. Да, влязох веднъж, защото се притеснявам за него. Навсякъде е струпал боклуци, ако кара и занапред така, ще завъдим хлебарки. В хладилника няма нищо, освен бира и лимони. Върху леглото е струпал купчина дрехи, съмнявам се, че спи на него. Не знам какво прави. Никога досега след смъртта на майка ти не съм го виждал толкова зле.

— Господи! Това пък какво беше?

Над главите ни се чува силен трясък, което означава, че татко е изпуснал нещо на пода в кухнята. Вероятно е станал току-що.

— Май трябва да се кача.

— Да. — Кими е тъжна. — Той, баща ти, де, е много свестен човек, не проумявам защо го допуска.

— Алкохолик е. Алкохолиците правят точно това. Длъжностната им характеристика гласи: разпада се, продължава да се разпада.

Кими вдига към мен унищожителен поглед.

— Понеже стана дума за длъжностна характеристика…

— Да?

— Според мен той не ходи на работа.

Мамка му.

— Е, сезонът свърши. През май татко не работи.

— Имат турне в Европа, а той е тук. И от два месеца не си е плащал наема.

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

— Защо не си ми се обадила, Кими? Това е ужасно.

Скачам на крака и хуквам към коридора, грабвам раницата и се връщам в кухнята. Бърникам из нея и намирам чековата си книжка.

— Колко ти дължи?

Госпожа Ким е страшно притеснена.

— Не, Хенри, недей… той ще си плати.

— Ще ми върне парите. Хайде, приятелко, не се притеснявай. Казвай, колко?

Тя не ме гледа.

— Хиляда и двеста долара — казва едва чуто.

— Само толкова? Какво правиш, мила ми приятелко, да не си отворила благотворително дружество за изпаднали представители на рода Детамбъл? — Пиша чека и го пъхам под линийката. — Осребри го, иначе ще се разправяш с мен.

— Е, тъкмо ако не го осребря, ще се наложи да ме посетиш.

— При всички положения ще те посетя. — Смазан съм от чувство на вина. — Ще доведа Клер.

Кими ме озарява с усмивка.

— Надявам се. Ще ти бъда кума, нали?

— Ако татко не е във форма, можеш да ме отведеш и до олтара. Всъщност идеята е страхотна: ти ще ме поведеш, а Клер ще ме чака отпред и органистът ще свири „Лоенгрин“…

— Трябва да си купя рокля.

— О! Не си купувай нищо, докато не ти кажа, че работата е сигурна. — Въздишам. — Май не е зле да се кача и да поговоря с татко.

Ставам от стола. Изведнъж се чувствам огромен в кухнята на госпожа Ким, сякаш съм влязъл в някогашното си начално училище и съм изумен колко малки са чиновете. Тя също се изправя бавно и ме изпраща до входната врата. Прегръщам я. За миг ми се струва крехка и объркана и се изумявам от живота й, запълнен с дни, когато тя е чистела, грижела се е за градината и е играела бридж, после обаче пак ме връхлитат собствените ми грижи. Скоро ще се върна, не мога цял живот да се крия в леглото заедно с Клер. Кими ме гледа, докато отварям вратата на баща си.

— Ей, татко? Вкъщи ли си?