После притихва. После казва:
— Проклета да е майка ми!
По-късно на магистрала „Дан Райън“ попадаме в задръстване и докато чакаме, слушаме Ърма Томас 79 79 Ърма Томас (р. 1941), американска певица, наричана Нюорлианската кралица на соула. — Б.пр.
.
— Хенри, много… много неприятно ли ти беше?
— Кое да ми е било неприятно? — възкликвам аз, защото си мисля, че Клер ме пита за плача си.
Но тя казва:
— Семейството ми. Те… какви ти се сториха?
— Държаха се чудесно, Клер. Наистина ми харесаха. Особено Алиша.
— Понякога ми иде да ги бутна всички в езеро Мичиган и да гледам как потъват.
— Хм, чувството ми е познато. Ей, струва ми се, че баща ти и брат ти са ме виждали и друг път. И точно преди да си тръгнем, Алиша също подметна нещо наистина странно.
— Веднъж те видях заедно с татко и Марк. Алиша със сигурност те е засичала в сутерена, когато е била на дванайсет години.
— Това ще създаде ли проблеми?
— Не, обяснението е твърде странно, никой няма да повярва.
И двамата се смеем и напрежението, което е пътувало заедно с нас чак до Чикаго, се разсейва. Движението започва да се отпушва. Не след дълго Клер спира пред блока, където е гарсониерата ми. Вадя от багажника сака си, гледам как Клер подкарва и се плъзга надолу по Дирборн и на гърлото ми засяда буца. След доста часове разбирам, че онова, което чувствам, е самота, и Коледа официално приключва до догодина.
Домът може да е навсякъде; домът е там, където полагаш глава
Събота, 9 май 1992 година
(Хенри е на 28 години)
Хенри : Реших, че най-добрият подход е да попитам направо: той или ще се съгласи, или ще откаже. Отивам с метрото до жилището на баща ми, където в детството ми е бил моят дом. Напоследък не идвам често — баща ми рядко ме кани, а аз не обичам да се изтърсвам без предупреждение, както правя сега. Но какво друго може да очаква той, след като не вдига телефона? Слизам на станция „Уестърн“ и се отправям на запад по Лорънс. Къщата с двете жилища се намира на Вирджиния, от задната веранда се вижда река Чикаго. Докато стоя във входа и търся ключа, госпожа Ким надзърта от вратата на своето жилище и ми показва мълком с ръка да вляза при нея. Разтревожен съм: обикновено Кими е много сърдечна, шумна и любвеобилна и макар да знае всичко, каквото има да се знае за нас, не се меси никога. Е, почти никога. Всъщност присъства доста осезаемо в живота ни, но на нас това ни харесва. Усещам, че наистина е разстроена.
— Искаш ли една кола?
Кими вече върви към кухнята.
— Разбира се.
Оставям раницата си при входната врата и тръгвам след нея. В кухнята тя вдига металната ръчка на старовремска формичка за лед. Винаги съм се учудвал от силата на Кими. Сигурно е на седемдесет години, а на мен ми се струва точно такава, каквато е била и в детството ми. Тогава прекарвах тук, долу, много време, помагах на Кими да приготви вечеря за господин Ким (който почина преди пет години), четях, пишех си домашните и гледах телевизия. Сега сядам на кухненската маса, а Кими слага пред мен чаша, пълна с кока-кола и кубчета лед. Взима преполовената чаша от костен порцелан с нескафе, по ръба на която има нарисувани колибри. Помня първия път, когато ми разреши да пия кафе от тези чаши, бях на тринайсет години. Почувствах се голям.
— Отдавна не съм те виждала, приятелю.
Ох!
— Знам… напоследък времето сякаш лети.
Кими ме оглежда от глава до пети. Има черни пронизващи очи, които сякаш проникват и в най-потайните кътчета на мозъка ми. Плоското й корейско лице прикрива всички чувства, освен ако самата тя не пожелае да ги видиш. Страхотна е на бридж.
— Във времето ли пътешестваш?
— Не. Всъщност от месеци не съм бил никъде. Невероятно е.
— Да не си си намерил приятелка?
Аз се усмихвам.
— Охо! Добре де, знам, знам всичко. Как се казва? И защо не я водиш насам?
— Казва се Клер. Няколко пъти вече предлагам да я доведа, но той все отказва.
— Не си предлагал на мен. Ако дойдете тук, Ричард също ще дойде. Ще хапнем патица.
Както винаги, съм смаян от собствената си недосетливост. Госпожа Ким знае как най-бързо да се преодолеят всички лични затруднения. Баща ми не се притеснява да се държи гадно с мен, но за госпожа Ким винаги ще направи усилие, защото тя всъщност му е отгледала детето и вероятно не му взема истинския наем.
— Ти си гениална.
— Да, така е. Защо ли още не са ми дали стипендия „Макартър“ 80 80 Присъжда се всяка година от едноименната фондация на хора с изявен принос в благотворителността и на творци и възлиза на половин милион долара. — Б.пр.
? Кажи!
Читать дальше