— Вече си ме срещнал.
— Да. Щях да спра.
Поглеждам Клер, която почти не се вижда в здрача в колата.
— Би било забавно — отбелязва тя. — Аз щях да имам спомени, каквито ти никога няма да имаш. Все едно щях да бъда с човек, който страда от амнезия. Имам такова чувство още откакто сме дошли тук.
Смея се.
— В бъдещето можеш да гледаш как се появявам бавно във всеки спомен, докато не ги събера всичките.
Клер се усмихва.
— Вероятно. — Завива по кръглата алея пред къщата. — У дома, колко е хубаво отново да си у дома.
По-късно, след като вече сме се качили горе в отделните си стаи, а аз съм си облякъл пижамата, измил съм си зъбите, промъкнал съм се в стаята на Клер и този път съм се сетил да заключа вратата, след като двамата сме се стоплили в тясното й легло, тя прошепва:
— Не бих искала да го пропускаш.
— Да пропускам какво?
— Всички неща, които се случиха. Когато бях малка. Досега са станали само половината от тях, защото теб още те няма там. Щом ти се случат, тогава вече ще е истинско.
— Потеглям натам.
Прокарвам длан по корема й, между краката й. Клер пищи.
— Шшт!
— Ръката ти е ледена.
— Извинявай.
Любим се внимателно, тихо. Когато накрая свършвам, е толкова силно, че получавам ужасно главоболие и за миг се притеснявам, че ще изчезна, но това не се случва. Продължавам да лежа в прегръдката на Клер, замаян от болката. Клер похърква тихо, като животинче, а на мен ми се струва, че в главата ми рият булдозери. Искам си моето легло в моята си гарсониера. Колко хубаво е у дома. Няма друго място като дома. Отведете ме у дома, селски пътища. Домът е там, където е сърцето. Но сърцето ми е тук. Значи би трябвало да съм си като у дома. Клер въздъхва, обръща глава и притихва. Ей, скъпа, аз съм си у дома. У дома съм си.
Клер : Сутринта е ясна и студена. Закусихме. Натоварихме багажа в колата. Марк и Шарън вече са тръгнали с татко към летището в Каламазу. Хенри е в коридора, сбогува се с Алиша, а аз изтичвам горе в стаята на мама.
— О, толкова късно ли е станало? — пита тя, когато ме вижда с якето и ботушите. — Мислех, че ще останете за обяд.
Мама седи на писалището си, което както винаги е отрупано с листове хартия, запълнени с широкия й разхвърлян почерк.
— Върху какво работиш?
Каквото и да е, цялото е в задраскани думи и заврънкулки. Мама захлупва страницата върху писалището. Много е потайна за писанията си.
— Върху нищо. Това тук е стихотворение за градината под снега. Но не се получава. — Тя се изправя и отива до прозореца. — Странно, стиховете никога не са така красиви, както истинската градина. Поне моите стихове.
Всъщност не мога да кажа нищо, тя никога не ми е давала да чета стиховете й, затова възкликвам:
— Е, градината е красива!
Мама маха с ръка, отхвърляйки комплимента. За нея похвалите не значат нищо, тя не вярва в тях. Само от критиките поруменява, само те привличат вниманието й. Ако сега й кажа нещо пренебрежително, ще го помни цял живот. Настъпва неловко мълчание. Усещам, че мама чака да си тръгна, за да продължи с писането.
— Чао, мамо — казвам й.
Целувам я по хладното лице и бягам.
Хенри : Пътуваме от близо час. Километри наред от двете страни на пътя имаше борове, сега минаваме през равнина, пълна с огради от бодлива тел. От известно време и двамата мълчим. Веднага щом забелязвам тишината, долавям нещо странно в нея, затова казвам:
— Не беше чак толкова лошо.
Гласът ми е прекалено бодър, прекалено силен в малката кола. Клер не отговаря и аз я поглеждам. Тя плаче: докато шофира, по страните й се стичат сълзи, макар тя да се преструва, че не плаче. Никога досега не съм я виждал разплакана и нещо в тези безмълвни стоически сълзи ме дразни.
— Клер. Клер, дали… дали да не спреш за малко?
Без да ме поглежда, тя намалява скоростта, отбива към банкета и спира. Намираме се някъде в Индиана. Небето е синьо, в полето отстрани на пътя има много гарвани. Клер опира чело във волана и си поема задъхано и дълбоко въздух.
— Клер! — казвам аз на тила й. — Клер, извинявай. Нещо обърках ли? Какво се е случило? Аз…
— Не е заради теб — отвръща тя под булото на косата си.
Седим така доста минути.
— Какво има тогава?
Клер клати глава, а аз седя и я гледам. Накрая събирам достатъчно смелост, за да я докосна. Милвам я по косата и през плътните трептящи вълни усещам прешлените по врата и гърба й. Клер се обръща, аз я прегръщам през разделените седалки и сега тя вече започва да плаче неутешимо и да се тресе.
Читать дальше