Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Том Пети ли? — включва се и Джоди. — Чували сме за него.

— Не, това е съвсем друга група — обяснява Хенри. — Почти всички, свирили в нея, са умрели през осемдесетте.

— Самолетна катастрофа ли? — пита Боби.

— Хероин — поправя го Хенри. — Но освен тях има „Телевижън“, Ричард Хел и „Войдойдс“ и Пати Смит.

— „Токинг Хедс“ — добавям аз.

— Хм. Не знам. Наистина ли ги смяташ за пънк?

— Ами за какво друго?

— Добре. — Хенри ги добавя към списъка. — „Токинг Хедс“. После нещата се пренасят в Англия…

— Мислех, че пънкът е тръгнал от Лондон — казва Боби.

— Разбира се, че не — възразява Хенри и бута назад стола си, — някои, включително аз, смятаме, че пънкът е просто най-новото проявление на този дух, на чувството, че нещата не са както трябва и всъщност са толкова сбъркани, та единственото, което можеш да направиш, е да казваш: майната му, отново и отново, на много висок глас, докато някой ни спре.

— Да — проронва тихо Боби и лицето му под вдигнатата с гел коса пламва едва ли не от религиозен плам. — Да.

— Покваряваш непълнолетен — казвам аз на Хенри.

— О, и без мен ще стигне до това. Нали?

— Опитвам се, но тук не е лесно.

— Отчитам го — съгласява се Хенри.

Продължава да попълва списъка. Поглеждам през рамото му. „Секс Пистълс“, „Клаш“, „Ганг ъф Фор“, „Бъзкокс“, „Дед Кенедис“, „Икс“, „Микънс“, „Рейнкоутс“, „Дед Бойс“, „Ню Ордър“, „Смитс“, „Лора Лоджик“, „О Пер“, „Биг Блак“, „ПиЛ“, „Пиксис“, „Брийдърс“, „Соник Ют“…

— Хенри, тук те няма да намерят нито едно от тези неща.

Той кима и драсва в долния край на листа телефонния номер и адреса на „Винтидж Вайнъл“.

— Нали имате грамофон?

— Нашите имат — отвръща Джоди.

Хенри се мръщи.

— А какво всъщност, харесваш? — питам аз.

Имам чувството, че е отпаднала от разговора, докато Хенри и Боби изпълняват обреда за мъжко побратимяване.

— Принс — признава си тя.

Ние с Хенри ревваме в хор:

— Когоооо?

После запявам с цяло гърло „1999“, Хенри скача и двамата се впускаме направо в кухнята във вихрен танц. Лора ни чува, тича да сложи истинската плоча и всички стават да танцуват.

Хенри : След купона у Лора се прибираме с колата у родителите на Клер. Тя казва:

— Ужасно мълчалив си.

— Мислех си за онези хлапета. За бебетата пънкари.

— А, да. Какво те?

— Опитвах се да разбера какво е накарало онова хлапе…

— Боби.

— Да, Боби, да се върне назад, да слуша музика, създадена в годината, когато се е родил…

— Е, и аз си падах много по „Бийтълс“ — изтъква Клер. — А групата се е разпаднала една година преди да се родя.

— Защо ли? Би трябвало да припадаш по „Депеш Мод“, по Стинг и така нататък. А Боби и гаджето му би трябвало да слушат „Кюър“, ако искат да се правят на интересни. Вместо това се прехласват по пънка, за който не знаят нищо…

— Сигурна съм, че се обличат така главно за да правят напук на родителите си. Лора ми е казвала, че баща им не пуска Джоди да ходи в този вид на училище. Тя напъхва всичко в раницата си и се преоблича в тоалетната в училището — обяснява Клер.

— Но по онова време го правехме всички. Така утвърждавахме индивидуализма си и аз го разбирам, ала защо им е на Джоди и Боби да утвърждават индивидуализма на 1977 година? Би трябвало да носят карирани фланелени блузи.

— Защо изобщо обръщаш внимание? — учудва се Клер.

— Потиска ме. Напомня ми, че мигът, на който принадлежа, е мъртъв, при това не само мъртъв, но и забравен. Вече не пускат по радиото никое от тези парчета, и аз не знам защо. Все едно не ги е имало изобщо. Именно заради това се вълнувам, когато видя, че малки деца се правят на пънкари — не искам всичко това просто да изчезне.

— Е, винаги можеш да се върнеш назад — отбелязва Клер. — Повечето хора са се вкопчили в настоящето, а ти можеш да се връщаш отново и отново.

Замислям се върху думите й.

— Просто е тъжно, Клер. Дори когато ми предстои да направя нещо страхотно, например да видя концерт, който първия път съм пропуснал, може би група, която се е разпаднала, или някой, който е умрял, ми е тъжно да ги гледам, защото знам какво ще се случи.

— Но как това се различава от останалия ти живот?

— Не се различава.

Вече сме при частния път, който води към къщата на Клер. Тя завива.

— Хенри?

— Да.

— Ако сега можеше да спреш… Ако можеше да не пътешестваш повече във времето и това нямаше да има последици, щеше ли да спреш?

— Ако сега можех да спра и пак да те срещна ли?