Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— О! — прошепва тя, а аз грабвам със закъснение една хавлиена кърпа, с която да се поприкрия.

— О, Алиша, здравей — шепна и аз и двамата се хилим.

Алиша изчезва в стаята си точно толкова внезапно, както се е и появила.

Клер : Слушам в дрямката си как къщата се пробужда. Нел е долу в кухнята, пее и потраква с тенджерите. Някой върви по коридора и минава пред стаята ми. Извръщам се, Хенри още е потънал в дълбок сън и аз внезапно се сещам, че трябва да го изкарам оттук, без да го види никой.

Изтръгвам се от обятията му и от одеялата и ставам внимателно от леглото. Вдигам от пода нощницата си и тъкмо я обличам през главата си, когато Ета казва:

— Клер! Ставай и грей, Коледа е!

После надзърта в стаята. Чувам, че Алиша я вика, и когато подавам глава изпод нощницата, виждам, че Ета се е обърнала да й отговори, поглеждам и към леглото — Хенри го няма. Долнището на пижамата му е метнато върху килима и аз го изритвам под кревата. Ета влиза в стаята с жълтия си хавлиен халат и с плитки, спускащи се по раменете й. Казвам:

— Честита Коледа!

А тя ми обяснява нещо за мама, аз обаче не мога да се съсредоточа и да я чуя, защото си представям как пред нея изниква Хенри.

— Клер! — взира се Ета угрижено в лицето ми.

— А? О, извинявай. Сигурно още съм сънена.

— Долу има кафе.

Ета се запретва да оправя леглото. Изглежда озадачена.

— Аз ще го оправя, Ета. Ти върви долу.

Тя минава откъм другата страна на леглото. Мама надзърта през вратата. Изглежда красива, ведра след бурята от снощи.

— Честита Коледа, скъпа.

Отивам при нея, целувам я леко по бузата.

— Честита Коледа, мамо.

Много е трудно да й се сърдя, тя все пак е милата ми, до болка позната майка.

— Ще дойдеш ли Ета, долу с мен? — пита тя.

Ета оправя с ръце възглавниците и двете еднакви вдлъбнатинки от главите ни изчезват. Тя ме поглежда и вдига вежди, но не казва нищо.

— Ета!

— Идвам…

Тя хуква след мама. Затварям след тях вратата и се облягам на нея точно когато Хенри се претъркулва изпод леглото. Става и започва да си обува пижамата. Аз заключвам вратата.

— Къде беше? — шушна му.

— Под леглото — отвръща ми той също през шепот така, сякаш това би трябвало да е очевидно.

— През цялото време ли?

— Да.

Кой знае защо, това ми се струва страшно смешно и аз прихвам. Хенри ми запушва с ръка устата и не след дълго и двамата се тресем от безмълвен смях.

Хенри : След бурните морета от вчера денят на Коледа е странно спокоен. Всички се събираме около коледното дърво, притеснени в халатите и пантофите, подаръците са отворени, екват възклицания. След преобилни благодарности от всички посоки, закусваме. Подир кратко затишие сядаме на коледния обяд и обсипваме с похвали Нел и омарите. Всички се усмихват, всички се държат и изглеждат добре. Ние сме образцово щастливо семейство, реклама на буржоазията и еснафството. Олицетворяваме всичко, за което съм копнял на всички Коледи, докато седях с татко и госпожа и господин Ким в ресторант „Щастливият вок“ 72 72 Дълбок тиган, в какъвто се готви в Китай и други азиатски държави. — Б.пр. и се преструвах на много радостен, а възрастните ме гледаха тревожно. Но докато си почиваме преяли от обяда във всекидневната, където гледаме по телевизията американски футбол, четем книгите, които сме си подарили един на друг, и се опитваме да задвижим подаръците, нуждаещи се от батерия или сглобяване, се долавя съвсем осезаемо напрежение. Сякаш някъде, в някоя от по-отдалечените стаи, е било подписано споразумение за прекратяване на огъня и сега всички страни се стремят да го спазват поне до утре, докато пристигне поредната доставка боеприпаси. Приличаме на актьори, които се преструват на весели и спокойни и са се вживели в ролята на идеалната майка, баща, сестри, брат, гадже, годеница. Затова изпитвам облекчение, когато Клер си поглежда часовника, става от канапето и казва:

— Ела, време е да вървим у Лора.

Клер : Когато пристигаме, купонът у Лора е в разгара си. Хенри е напрегнат и блед и веднага щом смъкваме връхните дрехи, тръгва да търси нещо за пиене. Аз още се чувствам сънена от виното, което съм изпила по време на обяда, затова клатя глава, когато Хенри ме пита какво искам, и той ми носи кока-кола. Държи бирата си така, сякаш ще жонглира с нея.

— При никакви обстоятелства не ме оставяй да се оправям сам — настоява Хенри и поглежда през рамото ми — още преди да съм се обърнала, Хелън вече ни се е нахвърлила.