Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Осма топка — заявявам аз и я соча.

— Не можеш да вкараш топка на Марк, ще загубиш — предупреждава ме Алиша.

— Не се притеснявай — отвръщам аз.

Търкулвам леко основната топка по масата и тя целува с любов осмата топка и я запраща плавно, с лекота към тринайсетата, която заобикаля, сякаш е на релси, и се търкулва меко в дупката, а Клер започва да се смее, после обаче тринайсетата топка се разклаща и също пада вътре.

— Е, карай — примирявам се аз. — Както спечелено, така и загубено.

— Добра игра — хвали ме Марк.

— Господи, къде си се научил да играеш така? — пита Алиша.

— Това е едно от нещата, които усвоих в колежа.

Заедно с пиенето, английската и германската поезия и дрогата. Оставяме щеките и вземаме чашите и бутилките.

— Какво си завършил? — пита Марк и отключва, след което всички се изнизваме по коридора към кухнята.

— Английска литература.

— А защо не музика? — намесва се и Алиша, която е закрепила в едната си ръка чашите, своята и на Клер, а с другата бута вратата на трапезарията.

Аз се смея.

— Едва ли ще повярваш, но нямам никаква музикална дарба. Майка ми и баща ми бяха сигурни, че са донесли от родилното чуждо бебе.

— Сигурно е било много тягостно — отбелязва Марк. — Татко поне не те кара да ставаш адвокатка — казва той на Алиша.

Влизаме в кухнята и Клер щраква осветлението.

— Той не те кара и теб да ставаш адвокат — възразява тя. — На теб просто ти харесва.

— Точно това имах предвид. Татко не кара никого от нас да прави нещо, което не иска.

— Тягостно ли беше? — пита Алиша. — На твое място аз сигурно щях да се дърпам.

— Преди смъртта на мама беше страхотно. След това беше ужасно. Ако бях вундеркинд на цигулката, може би… не знам. — Поглеждам Клер и свивам рамене. — При всички положения, ние с баща ми не се разбираме. Ама никак.

— Защо?

Клер оповестява:

— Всички по леглата!

Иска да каже — стига с тези въпроси. Но Алиша си чака отговора. Извръщам се към нея.

— Виждала ли си някога майка ми на снимка? — Тя кима. — Много приличам на нея.

— Е, и?

Алиша плакне чашите на мивката. Клер ги подсушава.

— На баща ми му е непоносимо да ме гледа. Това е една от многото причини.

— Но…

— Алиша — опитва пак Клер, тя обаче не може да бъде спряна.

— Но той ти е баща.

Усмихвам се.

— Онова, с което дразниш баща си, е детска залъгалка в сравнение с номерата, които ние с баща ми взаимно си погаждаме.

— Какви например?

— Например той често заключва апартамента отвътре и не ме пуска, каквото и да е времето навън. Аз пък веднъж му хвърлих ключовете от колата в реката. Ето такива неща.

— Защо си ги хвърлил?

— Не исках да се блъсне, беше пиян.

Алиша, Марк и Клер ме поглеждат и кимат. Разбират чудесно.

— Всички по леглата! — приканва този път Алиша, след което излизаме от кухнята и се отправяме към стаите си, без да си казваме нищо друго, освен „лека нощ“.

Клер : Ако се вярва на будилника, е 3:14 след полунощ и аз тъкмо съм се постоплила в студеното легло, когато вратата се отваря и Хенри влиза много тихо. Отмятам завивките и той се пъха до мен. Докато се наместваме, леглото скърца.

— Здрасти — шепна аз.

— Здравей — отвръща Хенри също през шепот.

— Не биваше да идваш.

— При мен в стаята е много студено.

— О!

Той ме докосва по бузата и аз едвам се сдържам да не изпищя. Пръстите му са ледени. Търкам ги между дланите си. Хенри се пъха още по-навътре под завивките. Притискам се до него и се опитвам отново да се стопля.

— С чорапи ли си? — пита ме той тихо.

— Да.

Хенри се пресяга и ги събува от краката ми. След няколко минути, много писъци и „Шшшт!“ и двамата сме голи.

— Къде ходи, след като излезе от църквата?

— В гарсониерата. За около пет минути, четири дни напред в бъдещето.

— Защо?

— Заради умората. И вероятно заради напрежението.

— Не, защо точно там?

— Не знам. Явно по инерция. Може би диспечерите, които направляват пътешествията във времето, са решили, че там се вписвам добре.

Хенри заравя ръка в косата ми. Навън се развиделява.

— Честита Коледа — прошепвам аз.

Хенри не отговаря, а аз лежа будна в ръцете му, мисля си за войнството небесно на ангелите и слушам равномерното му дишане и туптенето на сърцето си.

Хенри : Призори ставам да пусна една вода и докато стоя сънен в банята на Клер и пикая в приказната нощна светлина, чувам как някакво момиченце вика:

— Клер!

Още преди да съм разбрал откъде идва гласът, се отваря врата, за която мислех, че е на шкаф, и аз се озовавам чисто гол пред Алиша.