Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Клер : Хенри изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне. Мили Боже, много Те моля, нека той не изчезва точно сега. Отец Комптън ни приветства с гласа си на радиоговорител. Бръквам в джоба на Хенри, пъхам пръсти през дупката на дъното, намирам члена му и го стискам. Хенри подскача, сякаш го е ударил ток.

— Дано Господ е с вас — казва отец Комптън.

— И с вас — отвръщаме ведро ние.

Същото, всеки път същото. Въпреки всичко сега стоим тук, за да ни видят всички. Усещам как Хелън е впила очи в гърба ми. Рут седи пет реда зад нас заедно с брат си и родителите си. Нанси, Лора, Мери-Кристина, Пати, Дейв и Крис, дори Джейсън Евърли — имам чувството, че тази вечер тук са всичките ми съученици. Поглеждам към Хенри, който изобщо не забелязва всичко това. Плувнал е в пот. Също ме поглежда, вдига вежда. Службата продължава. Откъси от Завета, Господи помилуй, „Мир вам, вам също“. Ставаме на крака за Евангелието, Лука, Глава втора. Всички в Римската империя се отправят към своите градове, за да се запишат за преброяването, и заедно с тях на път поема и Йосиф с Мария, „която беше непразна“, рождеството, чудотворно, смирено. Повоите, яслите. Логиката на всичко това винаги ми е убягвала, но красотата му е безспорна. Пастирите на полето. Ангелът: „Не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост…“ Хенри клати крак много отчаяно. Затворил е очи и е прехапал устна. Многобройното войнство небесно. Отец Комптън разказва напевно:

— „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си.“

— Амин — възкликваме ние и сядаме за молитвата.

Хенри се навежда към мен и пита:

— Къде е тоалетната?

— Зад онази врата — обяснявам му и соча вратата, откъдето са дошли Алиша, Франк и останалите.

— Как да стигна до там?

— Иди отзад и мини по страничната пътека.

— Ако не се върна…

— Трябва да се върнеш.

Тъкмо когато отец Комптън казва:

— В тази най-радостна от всички вечери…

Хенри се изправя и излиза забързано. Баща ми го гледа как върви към вратата. Аз също го наблюдавам, докато той минава през нея, а тя се люшва и се затваря подире му.

Хенри : Стоя в нещо, което прилича на коридор в начално училище. „Не се паникьосвай! — повтарям си. — Никой не те вижда! Скрий се някъде.“ Оглеждам се диво и пред мен изниква врата: „МОМЧЕТА“. Отварям я и съм в мъничка мъжка тоалетна, кафяви плочки, всички кранове са малки и близо до земята, радиаторът бълва топлина и засилва миризмата на ведомствен сапун. Открехвам няколко сантиметра прозореца и подавам глава през отвора. Каквато и да е гледката, не я виждам от иглолистните дървета отпред и въздухът, който вдишвам, е с дъх на бор. След няколко минути се чувствам не толкова напрегнат. Лягам на плочките и се свивам на кълбо с брадичка, опряна в коленете. Ето ме. Плътен. Сега. Тук, върху кафявите плочки на пода. Струва ми се, че искам съвсем малко. Последователност. Ако има Бог, Той със сигурност иска да сме добри, а би било неразумно да очакваме от някого да е добър без подбуди, и Клер е много, много добра, дори вярва в Бога и защо Той ще реши да я злепоставя пред толкова хора…

Отварям очи. Всички мънички порцеланови кранове са с многобагрен ореол: небесносин, зелен и морав, и аз се примирявам, че трябва да тръгна, сега вече не мога да се спра, треперя като листо.

— Не!

Но вече ме няма.

Клер : Отчето приключва с молитвата, която е за световния мир, а татко се надвесва през Шарън и Марк и шепне:

— На приятеля ти да не му е зле?

— Да — отвръщам аз също през шепот, — има главоболие и понякога от това му се гади.

— Да проверя ли дали мога да му помогна?

— Не. Ще му мине.

Татко не изглежда убеден, но не става от седалката. Отчето благославя множеството. Аз едвам се сдържам да не хукна да търся Хенри. Хората от първите редове стават за причастието. Алиша свири Сюита номер две за виолончело на Бах. Тъжна и хубава е. Върни се, Хенри. Върни се.

Хенри : Аз съм в гарсониерата си в Чикаго. Тъмно е, стоя на колене в стаята. Изправям се със залитане и си удрям лакътя в лавиците на библиотеката.

— Мамка му!

Направо не мога да повярвам. Не мога да прекарам и един-единствен ден със семейството на Клер, всмукан съм и съм изплют като топка за китайски билярд в тъпата гарсониера…

— Ей!

Обръщам се и ето на — моят Аз седи сънен на разтегателното канапе.

— Коя дата сме? — питам го настойчиво аз.

— 28 декември 1991 година.

Четири дни напред.

Сядам на канапето.

— Вече не се търпи.