Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Да, но не си ме запознал с него.

Изгарям от нетърпение да се срещна с бащата на Хенри, а все ме е страх да отворя дума за това.

— Не, не съм.

— Ще го направиш ли?

— Все някога ще го направя.

— Кога?

Очаквам Хенри да ми каже, че дърпам дявола за опашката, както всеки път, когато започна да прекалявам с въпросите, вместо това обаче той сяда в леглото и пуска краката си към пода. Отзад ризата му е цялата намачкана.

— Не знам, Клер. Вероятно когато съм готов да го понеса.

Чувам в коридора стъпки, които спират пред вратата и някой натиска дръжката нагоре-надолу.

— Клер! — вика ме баща ми. — Защо е заключено?

Ставам и отварям. Татко понечва да каже нещо, после вижда Хенри и ме вика отвън в коридора.

— Знаеш, Клер, че ние с майка ти не одобряваме да каниш приятеля си в своята стая — шепне ми той. — В къщата има колкото щеш стаи…

— Само си говорим…

— Можете да говорите във всекидневната.

— Разказвах муза мама, не исках да говоря за това във всекидневната.

— Наистина не смятам, скъпа, че е нужно да му разказваш за майка си…

— А какво очакваш да направя след изпълнението й отпреди малко? Хенри и сам вижда, че тя е превъртяла, не е глупак…

Без да искам, съм повишила тон и след като отваря вратата на стаята си, Алиша долепва пръст до устните си.

— Майка ти не е „превъртяла“ — натъртва с укор баща ми.

— Как да не е, превъртяла е и още как — включва се и Алиша в разправията.

— Ти не се бъркай…

— Защо да не се бъркам…

— Алиша!

Лицето на татко е станало моравочервено, очите му още малко и ще изскочат, а гласът му е много висок. Ета отваря вратата на стаята на мама и поглежда отчаяно към нас тримата.

— Слезте долу, ако смятате да крещите — изсъсква тя и затваря.

Ние се споглеждаме смутено.

— По-късно — сопвам се аз на татко. — Ако ще ми се караш, нека да е по-късно. — През цялото време Хенри седи на леглото ми и се опитва да се преструва, че не е тук. — Хайде, Хенри. Ела да идем в друга стая.

Смирено като дете, на което са се накарали, Хенри става и тръгва да слиза заедно с мен долу. Алиша хуква след нас. В долния край на стълбите се обръщам и виждам, че татко ме гледа безпомощно от горната площадка. После отива пред вратата на мама и чука.

— Ей, хайде да погледаме „Прекрасен живот“ — предлага Алиша, след като си поглежда часовника. — Започва след пет минути по Канал 60.

— Пак ли? Не си ли го гледала вече двеста пъти?

Алиша си умира за Джими Стюарт 66 66 Джими Стюарт (1908–1997), американски киноактьор, който изпълнява неподкупни, но скромни герои. — Б.пр. .

— А аз не съм го гледал нито веднъж — намесва се Хенри.

Алиша се преструва на изумена.

— Нито веднъж ли? Как така?

— Нямам телевизор.

Сега вече Алиша наистина е смаяна.

— Повредил ли се е?

Хенри се смее.

— Не, просто мразя телевизорите. От тях ме заболява глава.

От тях тръгва да пътешества във времето. Заради трепкащото изображение.

Алиша е разочарована.

— Значи не искате да погледаме?

Хенри се извръща към мен, аз нямам нищо против.

— Искаме, как да не искаме! — отговарям. — За малко. Но няма да видим края, трябва да се приготвим за службата в църквата.

Нахълтваме в стаята с телевизора, която е срещу всекидневната. Алиша включва приемника. Някакъв хор пее „Дойдох точно в полунощ“.

— Да, бе — подсмихва се сестра ми. — Вижте ги колко са грозни тези жълти наметала. Приличат на найлоново пончо.

Тя се разполага на пода, а Хенри сяда на канапето. Аз се намествам до него. Още откакто сме пристигнали, постоянно се притеснявам как да се държа с Хенри пред един или друг член от семейството. Колко близо да седна до него? Ако Алиша не беше тук, щях да се излегна на канапето и да положа глава върху коленете на Хенри. Той ме изважда от затруднението, като се доближава и ме прегръща. Ръката му е някак смутена: при никакви други обстоятелства няма да седим така. Е, да, ние никога не гледаме заедно и телевизия. Ако гледахме, може би щяхме да седим точно така. Хорът изчезва и ни залива порой от реклами. „Макдоналдс“, местен фирмен магазин на „Буик“, „Пилсбъри“, „Ред Лобстър“ 67 67 Американска верига от рибни ресторанти. — Б.пр. : всички ни пожелават весела Коледа. Поглеждам Хенри, върху лицето му са се изписали объркване и изумление.

— Какво? — питам го тихо.

— Скоростта. Прескачат през две-три секунди, ще взема да се поболея. — Хенри разтърква с пръсти очите си. — Ще отида да почета малко.