Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— За мира и справедливостта — добавя Дълси.

— За семейството — казва Ета.

— За началото — заявява Марк и се извръща към Шарън.

— За шанса — отвръща тя.

Мой ред е. Поглеждам към Хенри.

— За щастието. За тук и сега.

Хенри отговаря вглъбено:

— За света — да има достатъчно, и за времето.

Сърцето ми се разтуптява и аз се питам откъде ли знае, после си спомням, че Марвел 64 64 Андрю Марвел (1621–1678), английски поет метафизик. — Б.пр. е от любимите му поети и той няма предвид нищо друго, освен бъдещето.

— За снега, за Исус, за мама, за татко, за струните, за захарта, за новия ми червен кабриолет — казва Алиша и всички ние се смеем.

— За любовта — добавя Нел и грейнала в лъчезарна усмивка, гледа право в мен. — И за Мортън Томпсън, изобретател на най-вкусната пуйка на планетата Земя.

Хенри : По време на цялата вечеря Лусил се мята необуздано между тъгата, въодушевлението и отчаянието. Цялото семейство направлява внимателно настроението й, отново и отново я връща на неутрална територия, пази я, закриля я. Но както си седи и си яде десерта, тя рухва и започва да хлипа беззвучно с разтреперани рамене и глава, извърната настрани, като птица, която преди сън се кани да я пъхне под крилото си. В началото единствен аз го забелязвам — седя ужасен и не знам какво да правя. После я вижда и Филип, накрая цялата маса притихва. Той става и отива при жена си.

— Луси! — прошепва й. — Какво има, Луси?

Клер също бърза към майка си и казва:

— Недей, мамо, всичко е наред, мамо…

Лусил клати глава: не, не, не, и кърши ръце. Филип се дръпва назад, Клер продължава:

— Не плачи.

И Лусил заговаря припряно, но не много ясно: чувам изблик на нечленоразделна реч, после:

— Всичко се обърка! — След това: — Провали му шансовете. — И накрая: — Никой в това семейство не се съобразява с мен. — И: — Двуличница.

Сетне пак се разридава.

За моя изненада не друг, а леля Дълси нарушава вцепененото мълчание.

— Мило дете, ако има двуличница тук, то това си ти. Направи абсолютно същото, а не виждам да си провалила по някакъв начин шансовете на Филип. Обратното, мен ако питаш, ги увеличи.

Лусил спира да плаче и поглежда стъписана леля си. Марк се извръща към баща си, който кимва веднъж, после и към Шарън, която се усмихва, сякаш е спечелила на бинго. Аз поглеждам Клер, която не изглежда особено учудена, и се питам откъде ли е знаела, щом Марк научава едва сега, питам се и какво още знае, а не ми е споменавала, сетне проумявам, че Клер знае всичко, нашето бъдеще, нашето минало, всичко, и усещам как ме побиват тръпки, въпреки че в стаята е топло. Ета донася кафе. Не го пием дълго.

Клер : Ние с Ета сложихме мама да си легне. Както всеки път; тя започна да се извинява, опита се да ни убеди, че е добре и иска да отиде на службата в църквата, накрая обаче успяхме да я накараме да си легне и тя заспа почти веднага. Ета казва, че щяла да остане вкъщи, да не би мама да се събуди, а аз й отвръщам да не става смешна, аз ще остана, но Ета се заинатява, така че я оставяме да чете край леглото Евангелието от Матей. Тръгвам по коридора и надзъртам в стаята на Хенри, но вътре е тъмно. После отварям вратата на моята стая и виждам, че той се е излегнал на леглото и чете „Гънка във времето“ 65 65 Детски научнофантастичен роман на Мадлин Ленгъл (р. 1912). — Б.пр. . Заключвам и отивам при него на леглото.

— Какво й става на майка ти? — пита ме той, докато се намествам внимателно до него, да не би роклята да ме наръга.

— Страда от маниакална депресия.

— Винаги ли е било така?

— Когато бях малка, беше по-добре. Но когато станах на седем години, роди дете, което умря, и това я смаза. Направи опит за самоубийство. Намерих я аз.

Спомням си кръвта, беше навсякъде, ваната, пълна с кървава вода, хавлиените кърпи, наквасени с нея. Разпищях се, хукнах да търся някого, който да ми помогне, а у нас нямаше никого. Хенри не казва нищо, извръщам врат и виждам, че той гледа тавана.

— Клер — проронва накрая.

— Какво?

— Защо не си ми казала? В семейството ти има много неща, за които не е зле да знам предварително.

— Но ти знаеш… — подхващам аз, ала млъквам насред изречението. Откъде е могъл да знае? — Извинявай. Просто… казах ти, когато се случи, но забравям, че сега е преди тогава, затова си мисля, че знаеш…

Хенри мълчи, после мълви:

— Аз изпразних торбата, казах ти едва ли не всичко за семейството си, извадих пред теб всички кирливи ризи и бях изненадан… не знам.