Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Защо?

Шарън е изненадана.

— Не са ли ви казали? Ние с Марк ще се женим.

Чудя се дали Клер знае — ако е знаела, все е щяла да ми спомене за такова нещо. После забелязвам диаманта върху пръста на Шарън.

— Честито.

— А, да. Исках да кажа — благодаря.

— Не сте ли сигурна? Не искате ли да се омъжите?

Шарън изглежда така, сякаш е плакала, очите й са подпухнали.

— Бременна съм. Ето защо…

— От това не следва непременно, че…

— Да, следва. Ако сте католик.

Шарън въздиша и се сгърбва на фотьойла. Всъщност познавам доста момичета католички, които са правили аборт, а не са ударени от гръм, но вярата на Шарън очевидно не допуска такива волности.

— Е, честито. Хм, кога…

— На единайсети януари. — Тя забелязва учудването ми и възкликва: — А, бебето ли? През април. — Шарън прави физиономия. — Дано е през пролетната ваканция, иначе не виждам как ще се справя. Не че сега това има някакво значение, де…

— Какво следвате?

— Медицина. Майка и татко са бесни. Искат да дам детето за осиновяване.

— Не харесват ли Марк?

— Изобщо не са го виждали, не заради това, просто смятат, че няма да завърша и ще бъде много жалко.

Входната врата се отваря, скиорите се завръщат. Чак до всекидневната достига повеят студен въздух. Действа ми освежително и аз си давам сметка, че се пека на огъня отпред точно като пуйката на Нел.

— Кога е вечерята? — питам Шарън.

— В седем, но снощи първо пийнахме по нещо тук, във всекидневната. Марк тъкмо беше съобщил на майка си и баща си и те не бяха в див възторг. Всъщност държаха се мило, но дали е възможно хем да си мил, хем да си гаден? Да си рече човек, че съм забременяла от само себе си и Марк няма нищо общо…

Олеква ми, когато при нас влиза Клер. Тя е със смешна островърха зелена шапка с голям пискюл, който виси от нея, и с грозен жълт скиорски пуловер над сините джинси. Поруменяла е и се усмихва. Косата й е влажна и докато прекосява устремно по чорапи огромния персийски килим, за да дойде при мен, виждам, че тук тя е у дома си, че в тази обстановка не стои като чуждо тяло и просто е избрала друг начин на живот, от което ми става приятно. Изправям се, а Клер ме притиска в обятията си, после точно толкова бързо се извръща към Шарън, която ме поглежда над рамото й стресната, но усмихната. По-късно Шарън споделя с мен:

— Мисля, че ви се е паднала единствената свястна тук.

Клатя глава, но знам какво има предвид.

Клер : До вечерята остава един час и ако излезем, никой няма да забележи.

— Ела — казвам на Хенри. — Хайде да поизлезем навън.

Той стене.

— Толкова ли е наложително?

— Искам да ти покажа нещо.

Обличаме си връхните дрехи, обуваме си ботушите, слагаме шапките и ръкавиците и след като прекосяваме къщата, излизаме през задната врата. Небето е ясно, ултрамариново синьо, снегът по ливадата го отразява в по-светъл оттенък и двата нюанса на синьото се срещат при тъмната черта на дърветата в началото на гората. Твърде рано е за звезди, но някъде горе примигва самолет, който си проправя път през небосвода. Представям си как от него къщата ни се вижда като мъничка точица светлина, наподобяваща звезда.

— Насам.

Пътеката за поляната е под двайсет сантиметра сняг. Сещам се колко често съм внимавала да стъпвам по следи от обувки, за да не проличи, че от пътеката съм поела към къщата. Сега се виждат следи на дивеч и отпечатъци от лапите на голямо куче.

Остри стебла на мъртви растения под снега, вятър, звукът от ботушите ни. Поляната представлява гладка купа от синкав сняг, камъкът е остров с шапка като на гъба.

— Ето тук.

Хенри стои, бръкнал в джобовете на якето си. Върти се и оглежда.

— Значи е тук — казва той.

Взирам се в лицето му, за да разбера дали си е спомнил. Никакви признаци.

— Изпитваш ли понякога усещането за deja vu 61 61 Нещо, което си виждал и преди (фр.). — Б.пр. ? — питам го аз.

Хенри въздъхва.

— Целият ми живот е едно дълго deja vu.

Обръщаме се и се прибираме в къщата, като стъпваме в следите, които сме оставили.

По-късно

Предупредила съм Хенри, че за коледната вечеря се обличаме официално, затова, когато го срещам в коридора, той е неотразим в черния костюм, бялата риза и светлокафявата вратовръзка с игла с перла отгоре.

— Майко мила! — възкликвам аз. — Лъснал си си обувките!

— Да — признава той. — Тъжна гледка, нали?

— Изглеждаш невероятно, самото въплъщение на достопочтения младеж.

— Докато всъщност съм си библиотекар пънкар. Родители, имайте едно наум!