Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Одрали сте й кожата — продължава Лусил и аз й благодаря.

Ета събира чиниите и пита мен и Шарън дали пием кафе. Двамата казваме в един глас „Да“, при това натъртваме върху думата и всички роднини на Клер се смеят. Ета ни се усмихва майчински и след броени минути вече слага пред нас чаши димящо кафе, а аз си мисля: „Е, не беше чак толкова неприятно.“ Всички говорят за ски и за времето, ставаме, Филип и Марк излизат заедно в коридора, аз питам Клер дали също ще ходи на ски и тя свива рамене, и на свой ред пита аз дали искам, и й обяснявам, че не карам ски и нямам никакво желание да се уча тепърва. Но Клер решава все пак да отиде, след като майка й заявява, че няма кой да й помогне с автоматите. Докато се качваме по стълбите, чувам как Марк казва:

— Изумителна прилика…

И се подсмихвам.

По-късно, след като всички са излезли и къщата е притихнала, се престрашавам да напусна мразовитата си стая и да сляза долу с надеждата да намеря топлина и още кафе. Минавам през трапезарията и влизам в кухнята, където се натъквам на изумително многообразие от стъклени и сребърни съдове, на сладкиши, обелени зеленчуци и тави в помещение, където преспокойно би могла да се помещава кухнята на четиризвезден ресторант. Насред всичко това с гръб към мен стои Нел, която пее „Рудолф, еленът с червеното носле“, поклаща хълбоци и размахва голяма лъжица по посока на чернокожо момиченце, което ме сочи безмълвно. Нел се обръща, озарява ме с огромна усмивка, при което се вижда, че между предните й зъби има разстояние, й после казва:

— Какво правите в моята кухня, господин Гадже?

— Дали ви е останало малко кафе?

— Дали е останало ли? Вие какво си мислите, че държа тук кафето по цял ден, за да изветрее ли? Хайде, моето момче, излезте оттук, идете във всекидневната и дръпнете звънеца, а аз ще ви направя ново кафе. Майка ви не ви ли е обяснявала за кафето?

— Майка ми не си падаше по готвенето — отвръщам аз и се престрашавам да отида по-близо до епицентъра на водовъртежа. Мирише прекрасно. — Какво печете?

— Това, което сте надушили, е Томпсъновата пуйка — отвръща Нел. Отваря фурната и ми показва чудовищна пуйка, която сякаш се е пекла в Големия чикагски пожар. Цялата е черна. — Не я гледайте с такова подозрение, моето момче. Под коричката се крие най-вкусната пуйка на планетата Земя.

Склонен съм да й вярвам, мирише наистина страхотно.

— А какво е Томпсънова пуйка? — любопитствам и Нел се впуска да разправя за чудодейните свойства на Томпсъновата пуйка, която издателят на вестници Мортън Томпсън е изобретил през трийсетте години на двайсети век.

Доколкото разбирам, приготовлението на това чудно пиле предполага да се направи хубав пълнеж и пуйката да се полива и обръща неуморно. Нел ми разрешава да остана в кухнята й, докато ми прави кафе и междувременно вади от фурната пуйката, обръща я на другата страна, полива я вещо със сос и ябълково вино и пак я пъха да се пече. В голям пластмасов съд, пълен с вода и оставен до мивката, пъплят дванайсет омара.

— Домашни любимци ли? — подмятам аз, а Нел отговаря:

— Това, моето момче, е коледната ви вечеря, искате ли да извадите един? Не сте вегетарианец, нали?

Уверявам я, че не, че съм добро момче, което си изяжда всичко.

— Човек не би се досетил, много сте слабичък — тюхка се Нел. — Ще ви поохраня.

— Клер ме доведе точно заради това.

— Хмм — казва доволна Нел. — Добре тогава. Вървете оттатък, за да продължа тук.

Взимам голямата чаша дъхаво кафе и се добирам някак до всекидневната, където има огромно коледно дърво и е накладен огън. Вътре прилича на реклама на „Потъри Барн“ 60 60 Голяма верига мебелни магазини. — Б.пр. . Разполагам се на оранжевото кресло пред огъня и вече ровя из купчината вестници, когато някой пита:

— Откъде взехте кафето?

Вдигам очи и виждам, че Шарън седи срещу мен на син фотьойл, съвсем същия на цвят като пуловера й.

— Здравейте — поздравявам я. — Извинявайте…

— Не се притеснявайте — казва Шарън.

— Взех го в кухнята, но ми се струва, че трябва да използваме звънеца, където и да е той.

Оглеждаме стаята и наистина: в ъгъла има шнурче на звънец.

— Толкова е странно — споделя Шарън. — Тук сме от вчера, а аз се прокрадвам на пръсти, страх ме е да не сбъркам вилицата и да взема друга…

— Откъде сте?

— От Флорида. — Тя се смее. — Преди да вляза в Харвардския университет, не бях виждала Коледа със сняг. Баща ми има бензиностанция в Джаксънвил. Мислех, след като се дипломирам, да се върна там, защото съм зиморничава, но сега явно ще се наложи да остана тук.