Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Хммм. Е, добре. — Известно време Хенри гледа през прозореца. — Знаеш ли, не е чак толкова лошо.

— Кое?

— Да се возиш. В автомобил. На магистрала.

— Свиквай. Следващото, на което ще се качиш, са самолетите.

— За нищо на света.

— Париж. Кайро. Лондон. Киото.

— И дума да не става. Убеден съм, че ще тръгна да пътешествам във времето, и един господ знае дали ще успея да се върна на нещо, което лети с шестстотин километра в час. Накрая ще взема да падна от небето като Икар.

— Наистина ли?

— Нямам намерение да разбирам.

— А можеш ли да стигнеш до там, като пътешестваш във времето?

— Ами… Ето я моята теория. Но това е теория за пътешествията във времето не изобщо, а на Хенри Детамбъл, не е всеобща теория за пътешествията във времето.

— Добре.

— Първо, мисля, че това е свързано с мозъчната дейност. Според мен наподобява много епилепсията, защото обикновено ми се случва, когато съм в стрес, и началото му е свързано с физически дразнители, например внезапно блеснала светлина. И защото неща като тичането, секса и медитирането ми помагат да си стоя в настоящето. Второ, нямам абсолютно никаква съзнателна власт над това къде и кога отивам, колко време оставам там и кога се връщам. Така че е почти изключено да пътешествам във времето и да се озова на Ривиерата. След това уточнение ще допълня, че подсъзнанието ми очевидно упражнява огромна власт, защото прекарвам много време в миналото си и посещавам събития, които са интересни или важни, и очевидно ще прекарвам много време в това да посещавам теб, което изгарям от нетърпение да направя. Обикновено ходя на места, където вече съм бил в реално време, макар че понякога се озовавам и на други, по-произволни места и времена. По-често ходя в миналото, отколкото в бъдещето.

— Бил си в бъдещето? Не знаех, че го можеш.

Хенри изглежда доволен от самия себе си.

— Дотук обхватът ми е петдесетина години в двете посоки. Но в бъдещето ходя много рядко и май не съм виждал там нещо, което да ми се е сторило полезно. И тези посещения винаги са много кратки. Или може би просто не знам какво гледам. Не бъдещето, а миналото има огромна притегателна сила. В миналото се чувствам много по-истински. Дали пък бъдещето не е по-нереално? Не знам. Там, в бъдещето, винаги имам чувството, че въздухът, който дишам, е по-рядък. Това е един от начините да позная, че съм в бъдещето: там се чувствам по-различно. Тичам по-трудно.

Хенри го казва замислен и аз в миг си представям ужаса да си в чуждо време и на чуждо място, без дрехи, без приятели…

— Заради това, значи, ходилата ти…

— Са груби като кожа. — Отдолу краката му са с огромни мазоли, сякаш се опитват да се превърнат в обувки. — Аз съм копитно животно. Ако на краката ми се случи нещо, по-добре да ми теглиш куршума.

Известно време пътуваме в тишина. Пътят се изкачва и се спуска надолу, отстрани се стрелкат мъртви полета с царевични стебла. Виждат се ферми с къщи, умити от есенното слънце и пред всяка от които по дългата алея са спрени камионетки, ремаркета за коне и американски автомобили. Въздъхвам. Когато се прибирам у дома, в мен се пробуждат смесени чувства. Умирам да видя Алиша и Ета, тревожа се за майка си и не ми се иска да се занимавам с баща си и с Марк. Но ми е любопитно да видя как те ще посрещнат Хенри и как той ще се държи с тях. Гордея се, че съм запазила Хенри в тайна толкова дълго. Четиринайсет години. Когато си дете, четиринайсет години се равняват на цяла вечност.

Подминаваме „Уол-Март“ 55 55 Голяма верига универсални магазини. — Б.пр. , „Деъри Куин“ 56 56 Една от най-големите вериги от заведения за бързо хранене. — Б.пр. , „Макдоналдс“. Още царевични ниви. Овощна градина. Полета, където срещу заплащане можеш сам да си набереш ягоди и боровинки. През лятото пътят е дълъг коридор от плодове, зърно и капитализъм. Сега обаче нивите са мъртви и сухи и автомобилите профучават по слънчевата студена магистрала, без да обръщат внимание на паркингите, които сякаш ги викат.

Докато не се преместих в Чикаго, не съм се замисляла особено за Саут Хейвън. Къщата ни винаги ми се е струвала някакъв остров, разположен извън града, на юг от него, насред Ливадата, овощните градини, гората, фермите. Саут Хейвън беше просто Града, както в „Хайде да отидем до Града, за да си купим сладолед.“ Града се свеждаше до бакалиите и железарията, до хлебарница „Маккензи“, до нотите и плочите в музикалния магазин, любимия на Алиша. Обичахме да стоим пред фотографско ателие „Апълярд“ и да си съчиняваме разни небивалици за булките, бебетата и семействата, които се хилеха отвратително от витрината. Не смятахме, че библиотеката изглежда странно с нейния псевдогръцки блясък, нито кухнята ни се струваше ограничена и блудкава, а филмите в Мичиганския киносалон — неуморно американски и безсмислени. Това са мнения, до които стигнах по-късно, след като заживях в Големия град и бързах да се разгранича от провинциализма на ранните ми години. Изведнъж ме плисва тъга за малкото момиченце, което съм била: по онова време обичах нивите и вярвах в Бога, през зимата си стоях вкъщи, отегчена от училището, четях за Нанси Дру 57 57 Героиня на изключително нашумяла поредица от 25 романа за деца (1930–1982). — Б.пр. , смучех ментови бонбони за кашлица и знаех да пазя тайна. Поглеждам към Хенри и виждам, че е заспал.