Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

24, 25, 26 декември 1991 година

(Клер е на 20 години, Хенри — на 28)

Клер : Сега е 8:32 сутринта на двайсет и четвърти декември и ние с Хенри отиваме за Коледа в „Полска чучулига“. Денят е ясен и хубав, тук, в Чикаго няма сняг, но в Саут Хейвън е натрупало петнайсет сантиметра. Преди да потеглим, Хенри дълго реди наново багажа, проверява гумите, гледа двигателя. Според мен си няма и представа какво точно гледа. Автомобилът ми е много хубава хонда сивик, модел 1990 година и аз си го харесвам, но Хенри наистина ненавижда да пътува с коли, особено малки. Ужасен пътник е, непрекъснато стиска страничната облегалка и държи крак, все едно е върху спирачка. Вероятно няма да се страхува толкова, ако шофира той, но по очевидни причини няма книжка. И така, носим се в този хубав зимен ден по магистрала „Индиана“, спокойна съм и очаквам с нетърпение да се видя със семейството си, а Хенри само нервничи. Още по-сприхав е, защото сутринта не успя да потича: забелязала съм, че за да бъде щастлив, през цялото време му трябват огромни количества физическо натоварване. Все едно седя с хрътка. В реално време е по-различно. Докато растях, Хенри идваше и си отиваше, срещите ни бяха наситени, драматични и тревожни. Хенри не искаше да ми каже куп неща и най-често не ми позволяваше дори да се доближавам до него, затова постоянно бях като на тръни и изпитвах неудовлетворение. Когато най-после го открих в настоящето, мислех, че пак ще бъде така. Всъщност обаче в много отношения е далеч по-хубаво. Най-важното, вместо да отказва да ме докосне и с пръст, Хенри постоянно ме пипа, целува ме, прави любов с мен. Имам чувството, че съм станала друг човек, който се къпе в топлото езерце на желанието. И Хенри ми разказва разни неща! Всичко, каквото го попитам за него, за живота му, за семейството — посочва имена, места, дати. Но най-хубавото е, че съм с него дълго — с часове, с дни. Знам къде да го намеря. Той ходи на работа, прибира се. Понякога отварям тефтерчето с адресите колкото да го видя написано: „Хенри Детамбъл, 714 Дирборн №11 вх. Е, Чикаго, щат Илинойс, 60610, 312–431–8313“. Фамилно име, адрес, телефонен номер. Мога да му се обадя по телефона. Това е истинско чудо. Чувствам се като Дороти, когато къщата й се приземява в Оз и от черно-бял светът става цветен. Вече не сме в Канзас.

Всъщност всеки момент ще навлезем в Мичиган и има отбивка с кафене. Спирам на паркинга и слизаме от колата да се поразтъпчем. Отиваме в кафенето и там виждаме карти и брошури за туристи, както и цяла стена с автомати, на които се продава какво ли не.

— А! — възкликва Хенри. Доближава се до автоматите и разглежда най-различните вредни за здравето храни и напитки, после се заема да чете брошурите. — Ей, хайде да отидем във Франкенмът! Коледа 365 дни в годината! Господи, след един час на такова място ще си направя харакири. Имаш ли дребни?

Изгребвам от дъното на дамската си чанта цяла шепа монети, които блажено изхарчваме за две кока-коли, кутия „Гуд енд Пленти“ 54 54 Марка американски бонбони. — Б.пр. и вафла „Хърши“. Хванати за ръце, се връщаме в сухия студен въздух при колата. Вътре отваряме кока-колата и се нагълтваме със захар. Хенри си поглежда часовника.

— Какво падение! Едва 9:15 е.

— Само след минута-две ще бъде 10:15.

— А, да, Мичиган е един час напред. Колко нереално.

Поглеждам го.

— Всичко е нереално. Не мога да повярвам, че наистина ще се запознаеш със семейството ми. Толкова дълго съм те крила от тях.

— Правя го само защото те боготворя. Аз пък много дълго съм избягвал да пътувам с автомобил, да се запознавам със семейството на едно или друго момиче и да празнувам Коледа. Това, че търпя и трите неща наведнъж, доказва, че те обичам.

— Хенри…

Извръщам се към него, целуваме се. Целувката прераства в нещо повече, когато с крайчеца на окото забелязвам, че на няколко крачки от нас стоят трима малчугани и голямо куче, които ни наблюдават с интерес. Хенри се извръща да види какво гледам, а хлапаците грейват в усмивки и показват с жестове одобрението си. Тръгват бавно към микробуса на родителите си.

— Между другото… как сте се разбрали да спим у вашите?

— А, да. Вчера Ета ми се обади специално за това. Аз ще си бъда в стаята, а на теб са дали синята стая. В двата края на коридора сме, между нас са майка и татко и Алиша.

— И длъжни ли сме да се съобразяваме?

Включвам двигателя и отново се връщаме на магистралата.

— Не знам, защото не съм го правила никога досега. Марк си води гаджетата долу във всекидневната и в малките часове ги чука на дивана, а ние се правим, че не забелязваме. Ако стане много сложно, винаги можем да слезем в Читалнята — навремето те криех там.