Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Вечерта на същия ден

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Клер : Отиваме на концерта на „Вайълънт Фам“ в зала „Арагон“. След известно нежелание от страна на Хенри, което не разбирам, тъй като той обича „Ле Фам“, обикаляме из горната част на града и търсим къде да оставим колата. Кръжа и кръжа покрай Грийн Мил, покрай клубовете, слабо осветените жилищни блокове и обществените перални, които приличат на сценичен декор. Накрая паркирам на Аргайл и както треперим, тръгваме по тротоарите, които приличат на стъкло. Хенри крачи бързо и когато вървим заедно, аз винаги се задъхвам леко. Забелязвам, че той се стреми да върви в крак с мен. Свалям едната ръкавица и пъхам ръка в джоба на якето му, а той ме прегръща през рамото. Вълнувам се, защото с Хенри не сме ходили никога досега да танцуваме заедно, освен това обичам „Арагон“ в цялото му позападнало псевдоиспанско великолепие. Баба Миграм ми е разказвала как е идвала да танцува на музиката на големите оркестри от трийсетте години, когато всичко е било ново и красиво, и никой не е драйфал по балконите, а в мъжката тоалетна не е имало езера от пикня. Но c’est la vie 51 51 Такъв е животът (фр.). — Б.пр. , времената се менят и ние сме тук.

Няколко минути чакаме на опашка. Хенри изглежда напрегнат, стои нащрек. Държи ме за ръката, но гледа над тълпата. Аз пък се възползвам от възможността да гледам него. Хенри е красив. Косата му е дълга до раменете, сресана е назад, черна и пригладена е. Той прилича на котка, слаб е и излъчва безпокойство и физическа мощ. Сякаш ей сега ще те ухапе. Облечен е в черно яке и бяла памучна риза с маншети, които се показват незакопчани изпод ръкавите на якето, сложил е и красива отровнозелена вратовръзка, която е разхлабил колкото да видя мускулите на врата му, обут е в черни джинси и високи черни кецове. Събира косата ми и я намотава около китката си. За миг съм негова пленница.

Вече сме се обзавели с билети и се понасяме с потока от хора към залата. В „Арагон“ има множество дълги коридори, ниши и балкони, които опасват основната зала и са идеални, ако си решил да се губиш или да се криеш. Ние с Хенри отиваме на балкон близо до сцената и сядаме на малка масичка. Събличаме си връхните дрехи. Хенри ме гледа вторачено.

— Красива си. Роклята е страхотна, не мога да повярвам, че ще успееш да танцуваш с нея.

Роклята ми е плътно прилепнала и теменужена на цвят, но се разтяга достатъчно и аз си се движа свободно. Днес следобед я пробвах пред огледалото и се харесах. Онова, което ме притеснява, е косата ми: от сухия зимен въздух тя изглежда двойно повече от обикновено. Започвам да я сплитам на плитка, но Хенри ме спира.

— Недей, моля те… искам да те гледам със спусната коса.

Първата група започва да си свири парчетата. Слушаме търпеливо. Всички сноват, говорят, пушат. На партера няма свободни места. Шумът е чудовищен.

Хенри се навежда и крещи в ухото ми:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Само кола.

Той се запътва към бара. Аз се облягам на парапета на балкона и гледам навалицата. Момичета в маркови дрешки, момичета в бойни униформи, момчета с коси, вдигнати на пънкарски гребени, момчета във фланелени ризи. Хора и от двата пола по тениски й джинси. Колежанчета и младоци около двайсетте, тук-там и по някой дъртак.

Хенри го няма дълго. Подгряващата група си изсвирва парчетата, намират се и такива, които й ръкопляскат, и сценичните работници започват да изнасят апаратурата й и да внасят друга, почти същата. Накрая ми писва да чакам, зарязвам масата и връхните дрехи и започвам да се провирам през блъсканицата на балкона надолу по стълбите и в дългия тъмен коридор, където е барът. Хенри го няма там. Движа се бавно по коридорите и нишите и търся, като се старая да не ми личи.

Зървам го в дъното на един от коридорите. Стои съвсем близо до някаква жена и в началото решавам, че се прегръщат: тя се е облегнала на стената, Хенри се е подпрял с една ръка над рамото й и се е надвесил над нея. В начина, по който са застанали, има близост, от която ми спира дъхът. Жената е руса и красива по много германски начин, висока, с изразителни черти.

След като се приближавам, виждам, че двамата не се целуват, а се карат. Хенри маха със свободната ръка, за да наблегне на онова, което крещи на жената. Върху безизразното й лице изведнъж се изписва гняв, тя е на ръба на сълзите. В отговор му кряска нещо, Хенри отстъпва назад и вдига рязко ръце. Докато се отдалечава, чувам последните му думи: