Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Обичам го. Той е моят живот. Цял живот съм го чакала и сега той е тук. — Не знам как да обясня на Гомес. — С Хенри виждам всичко като на длан, все едно е изобразено върху карта: минало и бъдеще, всичко наведнъж, като ангел… — Клатя глава. Не мога да го изразя с думи. — Пресягам се към него и докосвам времето… той ме обича. Женени сме, защото… защото сме част един от друг. — Известно време мълча. — Вече се е случило. Най-неочаквано, изведнъж.

Взирам се в Гомес, дано съм успяла да му обясня.

— Клер. Аз го харесвам, и то много. Той е забавен. Но е опасен. Всички жени, с които е бил, се разпадат. Просто не искам да се хвърлиш с блажена танцова стъпка в обятията на този очарователен социопат…

— Толкова ли не виждаш, че е твърде късно? Говориш ми за човек, когото познавам от шестгодишна. Познавам го. Ти си го срещал два пъти, а сега се опитваш да ме убедиш да скоча от влака. Е, не мога. Видяла съм бъдещето си, не мога да го променя, а и да можех, нямаше да искам.

Гомес се замисля.

— А на мен той не поиска да ми каже бъдещето.

— Хенри държи на теб, не би го направил.

— Но на теб ти е казал.

— Беше неизбежно, моят живот е тясно преплетен с неговия. Заради него цялото ми детство беше различно и аз не можех да сторя нищо. Той направи възможно най-доброто.

Чувам ключа на Шарис в ключалката.

— Не се дръж като луда, Клер… просто се опитвам да ти помогна.

Усмихвам му се.

— Можеш да помогнеш на нас. Ще видиш.

Шарис влиза вътре и кашля.

— О, скъпи. Чакаш ме отдавна.

— Говоря си с Клер. За Хенри.

— Не се и съмнявам, че й обясняваш колко го боготвориш — подмята тя с предупредителна нотка в гласа.

— Казвам й да бяга колкото й крака държат в обратната посока.

— О, Гомес. Не го слушай, Клер. Що се отнася до мъжете, има ужасен вкус.

Шарис сяда целомъдрено на педя — две от него, а той се пресяга и я притегля върху коленете си. Тя го поглежда.

— Винаги е такава след църква.

— Искам да закуся.

— То оставаше да не искаш, гълъбице моя.

Двамата стават и хукват по коридора към кухнята. Не след дълго, Шарис надава писъци и смях, а Гомес се опитва да я шляпне с броя на „Таймс Магазин“. Аз въздъхвам и се прибирам в стаята си. Още грее слънце. В банята пълня огромната стара вана с гореща-гореща вода и смъквам дрехите от снощи. Докато влизам във ваната, се зървам в огледалото. Изглеждам почти закръглена. Това ме попарва и аз се потапям във водата с усещането, че съм одалиска на Енгър. „Хенри ме обича. Хенри е тук — най-после, сега, най-после. И аз го обичам.“ Прокарвам длани по гърдите си и във водата се разтваря тънък слой слюнка. „Защо всичко трябва да е толкова сложно? Дали сложностите вече са зад нас?“ Потапям косата си и я гледам как плава около мен като тъмна мрежа. „Аз изобщо не съм избирала Хенри и той изобщо не е избирал мен. Как би могло да е грешка?“ Отново съм изправена пред факта, че няма как да знаем. Загледана в плочката над крака ми, лежа във ваната, докато водата става почти хладка. Шарис чука на вратата и пита дали не съм умряла и дали тя може да си измие зъбите. Докато намотавам хавлиената кърпа около косата си, се зървам замъглена от парата в огледалото и времето сякаш се нагъва върху самото себе си: виждам себе си като напластяване на всички мои предишни дни и години, като цялото време, което предстои, и внезапно се чувствам така, сякаш съм станала невидима. После обаче, това чувство ме напуска точно толкова бързо, колкото ме е връхлетяло, и аз стоя една минута, без да се помръдвам, след това обличам хавлията, отварям вратата и излизам.

Събота, 22 декември 1991 година

(Хенри е на 28 и на 33 години)

Хенри : В 5:25 сутринта на вратата се звъни — винаги лоша поличба. Отивам със залитане при копчето на домофона и го натискам.

— Да!

— Ей. Пусни ме!

Пак натискам копчето и по линията се предава ужасния жужащ звук, който означава „Добре дошъл под моя покрив и в моя дом!“ След четирийсет и пет секунди асансьорът изтраква и започва да се изкачва с дрънчене. Обличам халата, излизам на стълбището, заставам и гледам през малкото прозорче как кабелите на асансьора се движат. Асансьорната клетка се появява и спира — така си и знаех, ето ме и мен!

Той плъзга вратата на асансьора и излиза на стълбището гол, небръснат, с наистина къса коса. Прекосяваме бързо безлюдната стълбищна площадка и се пъхаме в апартамента. Затварям вратата и за миг спирам да ни огледам.

— Е — възкликвам колкото да кажа нещо. — Как е?