Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ооох!

За Гомес половин час без цигара си е аномалия. Винаги ми е приятно да наблюдавам как хората задоволяват потребностите си, дори и самият аз да не ги изпитвам.

— Ти не пушиш ли? Нищо?

— Тичам.

— О! А, да, в страхотна форма си. Вече си мислех, че ще пречукаш Ник, а дори не се беше задъхал.

— Беше мъртво пиян, къде ти ще се бие! Беше се превърнал в голяма подгизнала боксова круша.

— Защо му се беше настървил толкова?

— От глупост.

Келнерът идва при нас, представя се като Ланс и обяснява, че специалитетът за днес е сьомга с грах в сметана. Взима поръчката за напитките и изчезва с бясна скорост. Аз започвам да си играя със съдчето за сметаната.

— Той ме видя как съм облечен, заключи, че съм мека китка, направо освирепя, реши да ме скъса от бой, не искаше и да чуе „не“ като отговор и получи изненада. Изобщо не съм искал да се занимавам с него, наистина. Гледах си моята работа.

Гомес се замисля.

— По-точно?

— Моля?

— Хенри, сигурно изглеждам много тъп, но старият ти чичо Гомес поназнайва някои неща. Всъщност те държа под око от известно време, още преди нашата малка Клер да те доведе вкъщи. Не знам дали си наясно, но в някои среди се ползваш с известна слава. Знам доста хора, които те познават. Всъщност не хора, а жени. Жени, които те познават. — Той присвива очи и ме гледа през валмата пушек. — Те разказват някои доста странни неща.

Ланс носи кафе за мен и мляко за Гомес. Поръчваме: за Гомес хамбургер със сирене и пържени картофи, за мен кремсупа от грах, въпросната сьомга, картофи и плодове. Имам чувството, че ей сега ще клюмна и ще се просна на земята, ако не се натъпча веднага с калории. Ланс се отдалечава бързо. Трудно ми е да се развълнувам от лудориите, които е вършело предишното ми Аз, камо ли да седна да се оправдавам пред Гомес. Пък и не му влиза в работата. Той обаче чака да му отговоря. Капвам в кафето сметана и гледам как бялата пяна по повърхността се върти и се разтваря. Забравям за всякаква предпазливост. В края на краищата е все едно.

— Какво искаш да знаеш, другарю?

— Всичко. Искам да знам, защо един наглед кротък библиотекар скъсва от бой ей така, за нищо, непознат на улицата и е облечен като лелка в детска градина. Искам да знам, защо преди осем дни Ингрид Кармайкъл е направила опит за самоубийство. Искам да науча, защо сега изглеждаш десет години по-стар, отколкото последния път, когато те видях. Косата ти побелява. Искам да разбера, как така си се научил да разбиваш секретни ключалки. Искам да знам, защо Клер имаше твоя снимка още преди да те е срещнала.

Клер е имала моя снимка отпреди 1991 година ли? Не знаех. Ужас!

— Как изглеждам на тази снимка?

Гомес се взира в мен.

— По-скоро както сега, а не както преди половин месец, когато идва на вечеря.

Било е преди половин месец ли? Господи, с Гомес се срещаме едва за втори път.

— Правена е навън. Ти се усмихваш. Отзад има дата — юни 1988 година.

Носят ни храната и ние млъкваме, за да я подредим на малката масичка. Започвам да ям така, сякаш това е последният ми ден.

Гомес седи и ме гледа как се храня, без да докосва чинията. Виждал съм го да го прави и в съдебната зала със свидетели на другата страна. Просто седи и ги гледа, и те си казват и майчиното мляко. Не че имам нещо против да си кажа всичко, но първо искам да хапна. Всъщност искам Гомес да знае истината, защото през годините напред постоянно ще ми спасява кожата.

Вече съм преполовил сьомгата, а той продължава да седи.

— Яж, яж де — подканям съвсем като госпожа Ким.

Той топва един пържен картоф в кетчупа и започва да го дъвче.

— Не се притеснявай, ще ти се изповядам. Но нека се нахраня на спокойствие, нали ми е за последно.

Той капитулира и започва да си яде хамбургера. И двамата не казваме и дума, докато не приключвам и с плодовете. Ланс ми носи още кафе. Слагам му захар и сметана, разбърквам го. Гомес ме гледа така, сякаш му иде да ме разтърси. Решавам да се позабавлявам за негова сметка.

— Добре, де. Ето какво правя: пътешествам във времето.

Той върти очи и прави кисела физиономия, но не казва нищо.

— И така, пътувам си във времето. Сега съм на трийсет и шест години. Днес следобед беше девети май 2000 година. Беше вторник. Бях на работа в библиотеката, тъкмо бях изнесъл лекцията за членове на клуба „Какстън“ 47 47 Клуб на библиофилите, основан в Чикаго през 1895 г. и носещ името на първия английски печатар Уилям Какстън. — Б.пр. , когато най-неочаквано се озовах на Скул Стрийт през 1991 година. Както обикновено, трябваше да намеря бързо нещо, което да облека. Известно време се крих в един вход. Беше ми студено, нямаше никакви хора, накрая се появи един тип, облечен… е, видя как беше облечен. Нападнах го в гръб, взех му парите и всичко, което имаше по себе си, освен бельото. Уплаших го до смърт, май си помисли, че ще взема да го изнасиля. При всички положения се сдобих с дрехи. Това добре. Но в този квартал няма как да си облечен по този начин и да не възникнат известни недоразумения. Цяла вечер слушах обидите на кого ли не и накрая твоят приятел беше последната капка. Съжалявам, ако съм му нанесъл големи телесни повреди. Исках много да му взема дрехите, най-вече обувките. — Гомес поглежда под масата към краката ми. — Постоянно се озовавам в положение като това. Без майтап. Има ми нещо. Ей така, без причина, се местя във времето. Нямам власт над това, никога не знам кога точно ще се случи и къде и кога ще се озова. За да се оправя някак, разбивам ключалки, обирам магазини, пребърквам джобове, нападам в гръб хора, прося, прониквам с взлом, крада коли, лъжа, мамя и осакатявам. Няма нещо, за което да се сетиш и което да не съм правил.