Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Хенри отбелязва:

— Винаги съм обичал тесто.

И си облизва пръстите. Гомес си свива цигара, запалва я и всмуква дълбоко от тютюневия дим.

Хенри : Гомес пали цигара и се обляга на стола. Нещо в този тип ме дразни. Може би нехайното му собственическо чувство спрямо Клер или градинската разновидност на марксизма? Сигурен съм, че съм го виждал и преди. В миналото или в бъдещето? Я да разберем.

— Изглеждаш ми много познат — казвам му аз.

— Виж ти! Да, и на мен ми се струва, че сме се срещали някъде.

Опитвам се да налучкам.

— Иги Поп в „Ривиера“?

Той се стряска.

— Ами да. Беше с онази блондинка, Ингрид Кармайкъл, засичах те все с нея.

И двамата с Гомес поглеждаме към Клер. Тя се е вторачила в него и той й се усмихва. Клер извръща поглед, но не към мен.

На помощ ми се притичва Шарис.

— Ходил си на Иги без мен?

Гомес казва:

— Ти беше заминала някъде.

Шарис се цупи.

— Винаги пропускам всичко — обяснява тя на мен. — Не успях да видя Пати Смит и сега тя вече е в пенсия. Пропуснах и „Токинг Хедс“ при последното им турне.

— Пати Смит ще има още турнета — успокоявам я аз.

— Така ли? Откъде знаеш? — пита Шарис.

Ние с Клер се споглеждаме.

— Само предполагам — отвръщам.

Започваме да си разказваме кой каква музика обича и установяваме, че всички сме заклети пънкари. Гомес казва, че точно преди Джони Тъндърс да напусне бандата, е ходил във Флорида на „Ню Йорк Долс“. Описвам концерт на Лийн Лъвич, на който съм успял да отида при едно от пътешествията си във времето. Шарис и Клер са развълнувани, защото след няколко седмици в зала „Арагон“ ще свирят „Вайълънт Фам“ и Шарис е осигурила безплатни билети. Вечерта продължава без повече произшествия. Клер ме изпраща до долу. Заставаме във входа, между външната и вътрешната врата.

— Извинявай — казва ми Клер.

— О, защо се извиняваш? Беше весело, а аз обичам да готвя.

— Не — казва тя, вторачена в обувките си, — за Гомес.

Във входа е студено. Притискам Клер в обятията си и тя отпуска глава на гърдите ми.

— Какво за Гомес? — питам я.

Нещо й се върти в главата. После обаче тя свива рамене.

— А, всичко е наред — казва ми и аз не я питам повече.

Целуваме се. Отварям входната врата, Клер пък отваря вътрешната врата, аз излизам на тротоара и се извръщам назад. Клер още стои на открехнатата врата и ме гледа. Аз също стоя, иска ми се да се върна и да я прегърна, иска ми се да се върна горе с нея. Клер се обръща и тръгва нагоре, а аз я гледам, докато се скрива от поглед.

Събота, 14 декември 1991 година

Вторник, 9 май 2000 година

(Хенри е на 36 години)

Хенри : Скъсвам от бой едър като канара пиян тежкар, който има нахалството да ме нарече педал и после се опита да ме удари, за да го докаже. Намираме се в уличката до театър „Вик“. Чувам как от страничните изходи на театъра гърми басът на „Смоукинг Поупс“, докато чупя целеустремено носа на тоя малоумник и после се заемам с ребрата му. Днес вечерта ми е много кофти и този тъпанар опра пешкира.

— Ей, Библиотекарче!

Откъсвам очи от стенещото юпи, заклет враг на обратните, обръщам се и виждам Гомес, който се е свъсил като буреносен облак и се е облегнал на един контейнер за боклук.

— А, другарю! — Дръпвам се от мъжа, когото правя на пихтия, той се превива о две и се свлича признателно на паважа. — Как е?

Олеква ми страшно, когато виждам Гомес, направо изпитвам радост, той обаче явно не споделя чувствата ми.

— Не искам да ти преча, но знай все пак, че тоя, дето го разчленяваш, ми е приятел.

О, само това не!

— Изпроси си го. Дойде при мен и ми рече: „Така и така, уважаеми господине, търся някой, който спешно да ме смаже от бой.“

— А, така ли! Браво на теб. Страшно артистично.

— Благодаря.

— Имаш ли нещо против, ако прибера Ник и го откарам в болница?

— На твоите услуги.

Мамка му! Смятах да приватизирам дрешките на Ник и най-вече обувките му, съвсем нови „Док Мартенс“, виненочервени, почти не носени.

— Гомес!

— Да!

Той се навежда, за да вдигне приятеля си, който изплюва върху коленете си един зъб.

— Каква дата сме днес?

— Четиринайсети декември.

— Коя година?

Гомес ме поглежда така, сякаш има по-важна работа от това да забавлява ненормалници, и вдига Ник като чувал с картофи, от което него явно го заболява ужасно, защото той започва да циври.

— 1991 година. Явно си по-пиян, отколкото изглеждаш.

Гомес тръгва по уличката и изчезва по посока на входа на театъра. Аз смятам бързо. Не е минало много време, откакто ходим с Клер, значи ние с Гомес почти не се познаваме. Нищо чудно, че ме гледа на кръв.