Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— За революцията!

Нахвърляме се въодушевено на храната. Ризотото е мекичко и вкусно, пюрето — сладко, пилето плава в масло. Всичко е толкова прекрасно, че чак ми се доплаква.

Хенри отхапва от пилето и сочи с вилицата към Гомес.

— За коя революция?

— Моля?

— За коя революция пием?

Ние с Шарис се споглеждаме разтревожени, но вече е твърде късно. Гомес се усмихва и на мен ми се свива сърцето.

— За следващата.

— Онази, в която пролетариатът се вдига, богатите са изядени и капитализмът е победен от безкласовото общество ли?

— Същата.

Хенри ми намига.

— На Клер няма да й е никак лесно. А какво смятате да правите с интелигенцията?

— О — възкликва Гомес, — сигурно ще изядем и нея. Но теб ще те оставим да ни готвиш. Кльопачката е страхотна.

Шарис докосва Хенри по ръката и му казва така, сякаш споделя голяма тайна:

— Всъщност няма да ядем никого. Само ще преразпределим богатствата.

— Олекна ми — отвръща Хенри. — Никак не ми се искаше да готвя Клер.

— Жалко — намесва се пак Гомес. — Клер изглежда много вкусна.

— Каква ли е канибалската кухня? — питам аз. — Дали има канибалска готварска книга?

— „Сготвените и суровите“ — казва Шарис.

Хенри възразява:

— Тук не става въпрос за „как“. Според мен Леви-Строс не дава рецепти.

— Можем просто да приспособим някоя — заявява Гомес и си слага още от пилето. — Например Клер с култивирани печурки и сладко-кисел сос върху канапе. Или Клерини гърди по френски. Или…

— Ей — спирам го аз. — Ами ако не искам да бъда ядена.

— Съжалявам, Клер — казва сериозно Гомес. — Опасявам се, че се налага да бъдеш изядена в името на всеобщото добруване.

Хенри ме поглежда и се усмихва.

— Не се притеснявай, Клер, щом избухне революцията, ще те скрия в „Нюбъри“. Ще си живееш в хранилището, а аз ще ти нося от служебния бюфет вафли и чипс. Никога няма да те открият.

Аз клатя глава.

— Ами ако издигнем лозунга „Най-напред да избием адвокатите“?

— А, не! — отсича Гомес. — Без адвокати не можете да направите нищо. Революцията ще се издъни след десет минути, ако нямате адвокати, които да ви насочват.

— Но баща ми е адвокат — напомням му аз, — значи все пак няма да ни изядете всичките.

— Той е от лошите адвокати — заявява Гомес. — Урежда наследството на богаташите. Докато аз защитавам бедните онеправдани дечица…

— О, я млъквай Гомес — намесва се Шарис. — Нараняваш чувствата на Клер.

— Няма такова нещо! Клер иска да бъде изядена в името на революцията, нали, Клер?

— Е, не искам.

— О!

— Ами категоричният императив? — пита Хенри.

— Какво е това?

— Нещо като Златно правило. Не яж хората, ако не искаш те да изядат теб.

Гомес си чисти ноктите със зъбите на вилицата.

— Не смяташ ли, че движещата сила на света всъщност се свежда до „Изяж, за да не бъдеш изяден“?

— Общо взето, да. Но самият ти не олицетворяваш ли алтруизма? — пита Хенри.

— Да, олицетворявам го, макар че ме смятат за опасно луд — заявява Гомес уж безразлично, но аз виждам, че е озадачен от Хенри.

— Клер — обръща се към мен, — ами десертът?

— Ужас, щях да забравя — възкликвам и ставам прекалено бързо, след което се хващам за масата да се закрепя. — Ей сега ще го донеса.

— Аз ще ти помогна — заявява Гомес и идва след мен в кухнята.

Аз съм на токове и докато влизам в кухнята, се хващам за рамката на вратата и залитам напред, а Гомес ме сграбчва.

— Пияна си, Клер — съобщава ми.

— Знам. Ти също.

Включвам кафе-машината и в каничката потича кафе. Облагам се на плота и махам внимателно целофана от чинията с шоколадови ореховки. Гомес е застанал отзад, съвсем близо до мен и прошепва тихо, като се навежда и дъхът му ме гъделичка по ухото:

— Това е онзи тип.

— В смисъл?

— Онзи, за когото те предупредих. Хенри… той е…

В кухнята влиза Шарис, Гомес отскача от мен и отваря хладилника.

— Ей! — казва тя. — Имате ли нужда от помощ?

— Да, вземи чашите за кафе…

Понасяме чашите, чинийките и сладките и се добираме без произшествия до масата. Хенри чака така, сякаш е на зъболекар, с вид на търпелива уплаха. Смея се, защото ме гледаше по същия начин и когато му носех храна на Ливадата… той обаче не помни, още не е бил там.

— Спокойно — казвам му. — Най-обикновени ореховки. Дори аз мога да ги правя.

Всички се смеят, сядаме. Оказва се, че ореховките са недопечени.

— Ореховки алангле — заявява Шарис.

— Салмонела с орехи — включва се и Гомес.