Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Котенца, водя ви нова играчка — подхваща напевно Гомес. — Отговаря на името Хенри, но можете да му викате и Библиотекарчето.

Срещам погледа на Клер. Тя свива рамене и поднася буза за целувка — изпълнявам желанието й и я млясвам целомъдрено, после се обръщам да се ръкувам с Шарис, която е ниска и закръглена по много приятен начин — цялата в извивки, — с дълга черна коса. Лицето й е толкова добродушно, че ми се приисква да споделя с нея нещо, каквото и да било, колкото да видя реакцията й. Тя е дребна филипинска мадона. Със сладък глас, с който обаче загатва нещо от рода на „С мен шега не бива“, Шарис казва:

— О, Гомес, я млъквай. Здрасти, Хенри. Аз съм Шарис Бонаван. Много те моля, не обръщай внимание на Гомес, държа го само за да вдига тежки предмети.

— И за секс. Не забравяй секса — напомня й Гомес. Той ме поглежда. — Бира?

— Разбира се.

Гомес бръква в хладилника и ми връчва един „Блац“. Махам капачката и отпивам юнашка глътка. Кухнята изглежда така, сякаш е взривила се фабрика за тесто на „Пилсбъри“ 44 44 Една от най-големите американски мелници. — Б.пр. . Клер забелязва накъде съм насочил поглед. Изведнъж се сещам, че тя не знае да готви.

— Работим — обяснява ми Клер.

— Това тук е инсталация — допълва Шарис.

— Ще я ядем ли? — намесва се и Гомес.

Местя очи от единия към другия и всички прихваме.

— Някой от вас знае ли изобщо да готви?

— Не.

— Гомес умее да вари ориз.

— Но само райс-а-рони 45 45 Ориз с фиде. — Б.пр. .

— Клер знае да поръчва пица.

— И храна от тайландския ресторант.

— Шарис пък я бива да яде.

— Млъквай, Гомес — нареждат в хор двете момичета.

— Хм… а какво би трябвало да се получи от това тук? — питам, като кимам към хаоса върху плота. Клер ми връчва изрезка от вестник. На нея има рецепта за задушено пиле с ризото и пюре с масло.

— От „Гурман“ е, необходими са към двайсетина продукта.

— Имате ли ги всичките?

Клер кима.

— Знам да пазарувам. Но виж, не съм много наясно как да събера всичко на едно място.

Взирам се по-отблизо в хаоса.

— Бих могъл да забъркам нещо.

— Знаеш да готвиш?

Аз кимам.

— Той готви! Вечерята е спасена! Я се почерпи с още една бира! — възкликва Гомес.

На Шарис очевидно й е олекнало и тя ми се усмихва радушно. Клер, която се е дръпнала уплашено назад, се приближава до мен и ми прошепва:

— Ти да не си полудял?

Целувам я малко по-дълго, отколкото е прилично пред чужди хора. Изправям се, събличам сакото и запретвам ръкави.

— Дайте ми престилка — подвиквам. — Ти, Гомес, отвори виното. Ти, Клер, разчисти това тук, дето сте го разсипали, че ще стане на цимент. А ти, Шарис, би ли подредила масата?

След час и четирийсет и три минути седим около масата в трапезарията и ядем задушено пиле с ризото и пюре. Всичко е с много масло. Ние сме се отцепили като хамали.

Клер : През цялото време, докато Хенри приготвя вечерята, Гомес се мотае из кухнята, пуска шеги, пуши, пие бира и ако не ни гледа никой, ми прави ужасни физиономии. Накрая Шарис го засича и след като прокарва пръст пред гръкляна си, той спира. Говорим за възможно най-скучни неща, за каквито хората си говорят при първа среща: кой какво работи и учи, къде сме израсли и така нататък. Гомес обяснява на Хенри, че е адвокат и защитава малтретирани и изоставени деца, на които попечител е държавата. Шарис ни забавлява с разкази за подвизите си в „Лукус Натурас“, мъничка софтуерна фирма, опитваща се да накара компютрите да разбират какво им говорят хората, и за изкуството си да прави картинки, каквито виждаме по компютрите. Хенри пък разправя за библиотека „Нюбъри“ и за странните птици, които ходят там да разглеждат и да четат книгите.

— В „Нюбъри“ наистина ли има книга, изработена от човешка кожа? — пита Шарис Хенри.

— Да. „Летописите на везира Нават“. Намерена е през 1857 година в двореца на владетеля на Делхи. Мини някой път и ще ти дам да я видиш.

Шарис потреперва и се усмихва. Хенри разбърква задушеното. След като казва: „Хайде да хапнем“, всички се скупчваме около масата. През цялото това време Гомес и Хенри пият бира, ние с Шарис си сръбваме от виното, а Гомес ни долива и долива в чашите и не сме яли много, и си давам сметка колко сме пияни всички, когато Хенри изтегля стола, за да седна, и аз насмалко не се свличам на пода, Гомес пък щеше да подпали заедно със свещите и косата си.

Той вдига чашата.

— За революцията.

Ние с Шарис също вдигаме чашите, както и Хенри.