Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— О, така ли! Благодаря. — Вдигам чашата като за наздравица и я изгълтвам. Веднага ме плисва усещането за топлина и пълно добруване. — Господи, Мия. Трябва да го патентоваш. Можеш да наслагаш из цяло Чикаго сергии като за лимонада и да го продаваш в мукавени чаши. Ще станеш милионерка.

— Още едно?

— Разбира се.

Като многообещаващ младши съдружник в „Детамбъл и син, алкохолици без граници“ още не съм установил предела на способността си да поглъщам алкохол. След още няколко питиета Мия се взира загрижено в мен през бара.

— Хенри!

— Да!

— Спирам ти кранчето.

Вероятно няма да направи зле. Опитвам се да й кимна в знак на съгласие, но усилието ми идва в повече. Свличам се бавно, едва ли не с лекота от стола върху пода.

Много по-късно се будя в болница „Мърси“. Мия седи до леглото ми. Спиралата й за мигли се е размазала по цялото й лице. Аз съм на системи и се чувствам зле. Много зле. Всячески зле. Извръщам глава и повръщам в легена. Мия се пресяга и ми бърше устата.

— Хенри… — прошепва тя.

— Да. Какво става, да го вземат мътните?

— Хенри, ужасно съжалявам…

— Нямаш никаква вина. Какво се е случило?

— Ти припадна и аз направих простата сметка… колко тежиш?

— Осемдесет и два килограма.

— Ужас! Вечерял ли си?

Замислям се.

— Да.

— При всички положения онова, което пи, е към четирийсет градуса. А преди това изгълта и две уискита… но си изглеждаше съвсем нормално, после изведнъж ти прилоша и се свлече в безсъзнание, а аз се замислих и видях, че имаш в кръвта си прекалено много алкохол. Затова позвъних на „Бърза помощ“ и ето те тук.

— Благодаря. Мисля.

— Хенри, имаш ли предсмъртно желание?

Започвам да умувам.

— Да.

Обръщам се към стената и се правя на заспал.

Събота, 8 април 1989 година

(Клер е на 17 години, Хенри — на 40)

Клер : Седя в стаята на баба Миграм и решавам заедно с нея кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“. Слънчева хладна априлска утрин е и аз виждам как вятърът клати червените лалета в градината. Мама е долу и сади при форзицията нещо малко и бяло. Вятърът още малко и ще й отвее шапката, затова тя току я придържа с ръка и накрая я сваля и я затисва с кошницата.

Не съм виждала Хенри от близо два месеца, следващата дата в Списъка е след три седмици. Наближаваме времето, когато няма да го срещам повече от две години. Като малка възприемах Хенри някак нехайно, смятах, че в него няма нищо чак толкова необичайно. Но сега всеки път, когато е тук, е с един път по-малко, когато ще бъде тук. И нещата между нас са различни. Искам нещо… Искам Хенри да изрече нещо, да направи нещо, с което да докаже, че не е бил някаква сложна шега. Искам. Това е всичко. Искам и искам.

Баба Миграм седи на синьото си кресло до прозореца. Аз съм се разположила на широкия перваз с вестника върху коленете си. Почти сме преполовили кръстословицата. Вниманието ми се е насочило другаде.

— Прочети го още веднъж, дете — подканя баба.

— Двайсет отвесно. Американска маймуна. Седем букви, втората буква е „а“, последната — „н“.

— Капуцин. — Тя се усмихва, невиждащите й очи се извръщат към мен. За баба съм тъмна сянка върху малко по-светъл фон. — Това беше добро, а?

— Да, много добро.

Ставам и се протягам. Ужасно ми се иска да се поразходя. Стаята на баба е уютна, но в нея получавам клаустрофобия. Таванът е нисък, тапетите са на нежни сини цветя, леглото е покрито със синя басма, килимът е бял, вътре мирише на пудра, на изкуствени зъби и на стара кожа. Баба Миграм седи, изящно изправила гръб. Косата й е красива, бяла, но още с червеникав оттенък — от рижата коса, която съм наследил от нея, — и е прибрана на съвършен нисък кок. Очите на баба са като сини облаци. Тя ослепя преди девет години, но вече се е приспособила добре — в къщата се ориентира прекрасно. Опитва се да ме научи на изкуството да решаваш кръстословици, но имам проблеми със съсредоточаването и все не успявам да реша някоя сама докрай. На времето баба ги е решавала направо с мастило. Хенри обича кръстословиците.

— Денят е хубав, нали — отбелязва баба, след което се обляга на стола и търка кокалчетата на пръстите си.

Кимам и отвръщам:

— Да, но е малко ветровито. Мама е долу, сади цветя и всичко хвърчи по нея.

— Съвсем в стила на Лусил — казва баба. — Знаеш ли, дете, бих искала да се поразходя.

— И аз тъкмо си мислех същото — отговарям.

Баба се усмихва, протяга ръце и аз я издърпвам леко от креслото. Нося палтата и завързвам върху косата на баба шал, за да не я разроши вятърът. После слизаме бавно по стълбите. Заставаме на алеята отвън и аз се обръщам към баба: