Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Клер стиска очи.

— Не.

— Наистина.

— Но нали и ти си бил там… бил си мъничък!

— Не, отървах се не заради това, металът се е забил в седалката точно където би трябвало да е челото ми. Имам белег на мястото, където ме е ударил. — Показвам на Клер. — Ламарината е отнесла шапката ми. Полицаите не проумяваха какво точно е станало. Всичките ми дрехи бяха в колата, на седалката и по пода, а мен ме намерили чисто гол отстрани на пътя.

— Пренесъл си се във времето.

— Да. Пренесъл съм се във времето. — За миг мълчим и двамата. — Беше ми едва за втори път. Нямах представа какво се случва. Видях как се блъскаме в камиона, а после вече бях в болницата. Всъщност нямах почти никакви наранявания, само бях в шок.

— Как… защо според тебе станало така?

— От стреса… просто от страх. Мисля, че тялото ми е приложило единствената хитрост, която е знаело.

Натъжена и развълнувана, Клер извръща лице към мен.

— И…

— И мама загина, а аз се спасих. Предницата на форда беше смачкана на хармоника, воланът се заби в гърдите на мама, главата й отхвърча през предното стъкло, което беше станало на парчета, и се търкулна в каросерията на камиона, където имаше невероятно количество кръв. Онзи в корвета се отърва без драскотина. Шофьорът на камиона слезе от кабината, за да види какво го е ударило, видя мама, припадна направо на пътя и беше прегазен от водача на ученически автобус, който се беше зазяпал в катастрофата и не го беше забелязал. Счупи двата крака на шофьора на камиона. Мен ме е нямало на местопроизшествието цели десет минути и четирийсет и седем секунди. Не помня къде съм ходил, за мен това може би е продължило секунда-две. Всички автомобили по магистралата спряха. Половин час линейките се опитваха безуспешно да се доберат до местопроизшествието от три различни посоки. Лекарите дотичаха пеш. Аз се появих на банкета. Видя ме само едно малко момиченце, седеше отзад в зелен шевролет комби и отворило уста, не можеше да свали очи от мен.

— Но… Хенри, ти си бил… каза, че не помниш. Откъде тогава знаеш всичко това? Десет минути и четирийсет и седем секунди? Точно толкова ли?

Мълча и умувам как да й обясня.

— Нали си чувала за земното притегляне? Колкото по-голямо е дадено нещо, толкова по-голяма е масата му и толкова по-силно притеглянето, което оказва. Притегля към себе си по-малките неща и те се въртят и въртят около него.

— Да…

— Смъртта на мама… това е нещото, около което се върти всичко останало… сънувам го… връщам се във времето към него. Отново и отново. Ако можеше да се озовеш там, ако можеше да се рееш над местопроизшествието, ако можеше да виждаш и най-малките подробности, хората, автомобилите, дърветата, сипещия се сняг… ако разполагаше с достатъчно време, за да огледаш всичко, щеше да видиш и мен. Аз съм в автомобилите, зад храстите, на моста, върху едно дърво. Виждал съм го от всички възможни ъгли, дори участвам вече след катастрофата: обаждам се от близката бензиностанция на летището, за да предадат на баща ми да дойде незабавно в болницата. Седя в чакалнята на болницата и наблюдавам как татко влиза и тръгва да ме търси. Посивял и сломен е. Вървях по банкета на пътя и чаках да се появи невръстното ми Аз, дори заметнах тъничките му детски рамене с одеяло. Взрях се в малкото си неразбиращо лице и си помислих… помислих си…

Сега вече ридая. Клер ме прегръща и аз плача беззвучно върху гърдите й под пуловера от мохер.

— Какво? Какво, Хенри?

— Помислих си: „Аз също трябваше да умра.“

Прегръщаме се. Лека-полека идвам на себе си. Съсипал съм пуловера на Клер. Тя отива в мокрото помещение и се връща облечена в една от белите блузи от изкуствена материя, с които Алиша свири в камерния оркестър. Алиша е само на четиринайсет години, а вече е по-висока и едра от Клер. Взирам се в Клер, която стои пред мен, и съжалявам, че изобщо съм дошъл, съжалявам, че съм й провалил Коледата.

— Извинявай, Клер. Не исках да те товаря с цялата тази тъга. Просто по Коледа… ми е тежко.

— О, Хенри! Ужасно се радвам, че си тук, и всъщност предпочитам да знам… в смисъл появяваш се сякаш от дън земя и изчезваш, и ако знам някои неща за живота ти, ми изглеждаш… по-истински. Дори ужасни неща… Искам да знам всичко, което решиш да ми кажеш.

Алиша вика от горния край на стълбите Клер. Време е тя да се върне при семейството си, за да отпразнува Коледа. Изправям се, двамата се целуваме предпазливо и Клер казва:

— Идвам!

После ми се усмихва и хуква нагоре по стълбите. Аз отново подпирам вратата със стола и се приготвям за дългата нощ.