Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Събота, 24 декември 1988 година

(Хенри е на 25 години)

Хенри : Обаждам се на баща си и го питам дали иска да отида при него, за да вечеряме заедно след коледното матине. Той прави не особено въодушевен опит да ме покани, но за негово облекчение аз бия отбой. Тази година официалният траурен ден на Детамбъл ще се проведе на най-различни места. Госпожа Ким замина за Корея да се види със сестрите си, аз й поливам цветята и й прибирам пощата. Звънвам на Ингрид Кармайкъл и й предлагам да отидем заедно някъде, а тя ми напомня хладно, че е Коледа и някои хора си имат семейства, които трябва да уважат. Разлиствам тефтера с телефоните. Всички са извън града или пък са в града, за да посрещнат роднини, които са им дошли на гости. Може би трябваше да отида при баба и дядо. После се сещам, че те са във Флорида. Три без седем следобед е и магазините затварят. Купувам в „Ал“ бутилка шнапс и я пъхам в джоба на якето. На Белмънт се качвам на метрото, и отивам в центъра. Денят е сив и студен. Влакът на метрото е полупразен, вътре има главно хора, тръгнали с децата си да разгледат коледните витрини на „Маршал Фийлд“ и да напазаруват в последния момент в „Уотър Тауър Плейс“ 40 40 Огромен осеметажен универсален магазин в Чикаго. — Б.пр. . Слизам на Рандолф и тръгвам на изток към парка „Грант“. Стоя известно време, на надлеза, пийвам си от шнапса, после отивам на ледената пързалка. На нея се пързалят няколко двойки и малки деца. Малчуганите се гонят и правят осморки назад. Взимам под наем чифт кънки, които, общо взето, са ми по мярка, обувам ги и излизам на леда. Пързалям се по края в кръг, плавно и без да се замислям особено. Повторение, движение, равновесие, студен въздух. Приятно е. Слънцето вече залязва. Пързалям се час — час и нещо, после връщам кънките, обувам си обувките и продължавам нататък.

Тръгвам на запад от Рандолф, после на изток по Мичиган Авеню, покрай Художествения институт. Лъвовете са окичени с коледни венци. Вървя по Кълъмбъс Драйв. Паркът „Грант“ е безлюден, ако не броим гаргите, които пристъпват и кръжат из вечерно-синкавия сняг. Уличното осветление обагря в оранжево небето над мен, над езерото, то е наситено лазурно. Докато студът не става непоносим, стоя край Бъкингамския фонтан, гледам как чайките кръжат и се гмуркат във водата, как се бият за парче хляб, което някой им е хвърлил. Докрай фонтана бавно минава конен полицай, който продължава невъзмутимо на юг.

Вървя. Обувките ми не са съвсем водоустойчиви и въпреки многото пуловери, които съм навлякъл, якето ми е тънко за все по-ниската температура. Нямам достатъчно телесни мазнини, от ноември чак до април все ми е студено. Тръгвам по Харисън и отивам на Стейт Стрийт. Минавам покрай приют „Пасифик Гардън“, където бездомните са се стекли, за да потърсят покрив над главата и нещо за ядене. Питам се какво ще вечерят, питам се дали там, в приюта, е празнично. Почти няма автомобили. Не нося часовник, но предполагам, че е около седем. Напоследък забелязвам, че възприемам времето различно, за мен то като че ли отминава по-бавно, отколкото за другите. За мен един следобед може да бъде колкото цял ден, едно пътуване с метрото да се превърне в епично пътешествие. Днешният ден сякаш няма край. Успях някак да добутам до вечерта, без да мисля много за мама, за катастрофата, за всичко това… но сега, вечерта, докато вървя, споменът ме настига. Усещам, че съм гладен. Вече не чувствам въздействието на алкохола. Съвсем наблизо съм до „Адамс“ и се опитвам да пресметна наум с какви пари разполагам, после решавам да се поизръся за вечеря в „Бергхоф“, достопочтен германски ресторант, прочут с пивоварната си.

Вътре е топло и шумно. Има доста хора, които се хранят или стоят прави. Прословутите келнери сноват важно-важно от кухнята до масите и обратно. Нареждам се на опашката и се постоплям сред бъбрещите семейства и двойки. Накрая ме настаняват на малка масичка в основния салон, чак в дъното. Поръчвам тъмна бира и порция патешки вурстчета със запържено фиде. След като ми ги донасят, започвам да се храня бавно. Изяждам до шушка и хляба и се сещам, че не помня да съм обядвал. Това е добре, грижа се за себе си, не се държа като малоумник, сетил съм се да вечерям. Облягам се на стола и оглеждам заведението. Застаряващи двойки се хранят под високия таван, между тъмната ламперия и стенописите с лодки. Прекарали са следобеда в пазаруване или са ходили на симфоничен концерт и сега си говорят весело за подаръците, които са купили, за внуците, за самолетните билети и кога точно пристигат, за Моцарт. И на мен ми се приисква да отида на симфоничен концерт, но няма вечерен. Татко сигурно вече се прибира от „Оркестра Хол“. Ако имаше, щях да седна на задните редове на най-горния балкон (там се чува най-добре) и да слушам в захлас „Das Lied von der Erde“ 41 41 „Песен на земята“ (1907), симфония на Густав Малер. — Б.пр. или Бетховен, или нещо точно толкова неколедно. Е, карай. Може би догодина. Изневиделица виждам за миг всички коледи в живота си, строени в редица и чакащи да ги преживея някак, и ме плисва отчаяние. Не. За стотна от секундата ми се приисква времето да ме махне от този ден и да ме пренесе в някой по-добър. После обаче изпитвам вина, задето искам да избегна тъгата: мъртъвците имат нужда да ги помним, дори и това да ни терзае, дори и единственото, което сме в състояние да кажем, е „Съжалявам“, докато то стане безсмислено като въздуха. Не искам да обременявам този топъл празничен ресторант с тъга, която ще си припомня следващия път, когато дойда тук с баба и дядо, затова плащам сметката и си тръгвам.