Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Къде искаш да отидем? — питам я.

— Хайде да се разходим до овощната градина — предлага тя.

— Доста далече е. О, мама ни маха, махни й и ти.

Махаме с ръка на мама, която сега е чак при шадравана. С нея е и градинарят ни Питър. Той й говори нещо, но спира и ни гледа, изчаква да отминем, за да си продължи спора с мама — вероятно за нарцисите и божурите. Питър обича да спори с мама, но накрая тя винаги налага своето.

— До овощната градина, бабо, има почти километър и половина.

— Добре съм с краката, Клер.

— Ами да отидем тогава до градината. — Хващам я за ръката и тръгваме. Щом излизаме при Ливадата, питам: — Сянка или слънце?

А тя ми отговаря:

— О, слънце, разбира се.

Тръгваме по пътеката, която прекосява Ливадата и води към поляната. Докато вървим, аз описвам какво става наоколо:

— Минаваме покрай мястото, където палим огън. Там има птици… о, политнаха!

— Гарги. Скорци. И гълъби — уточнява баба.

— Да… сега сме при портичката. Внимавай, пътеката е леко разкаляна. Виждам следи от куче, доста голямо, сигурно е Джоуи, псето на семейство Олингам. Всичко вече се зеленее красиво. Ето я и дивата роза.

— Колко висока е Ливадата? — пита баба.

— Само педя — педя и половина. Съвсем бледозелена е. Ето ги малките дъбчета.

Баба се извръща усмихната към мен.

— Хайде да отидем и да ги поздравим.

Отвеждам я при дъбовете, които растат само на няколко крачки от пътеката. Дядо ги е посадил през четирийсетте години в памет на вуйчо Теди, брата на баба, който е загинал през Втората световна война. Дъбовете не са много големи, високи са към четири-пет метра. Баба слага ръка върху средния и казва:

— Здравей.

Не е ясно кого поздравява, дървото или брат си.

Продължаваме нататък. Докато изкачваме хълма, виждам отпред Ливадата и Хенри, който стои на поляната. Спирам.

— Какво има? — сепва се баба.

— А, нищо — отвръщам аз.

Водя я нататък по пътеката.

— Какво виждаш? — пита ме тя.

— Над гората кръжи ястреб — уточнявам.

— Колко е часът?

Поглеждам си часовника.

— Наближава дванайсет.

Излизаме на поляната. Хенри стои почти без да се помръдва. Усмихва ми се. Изглежда уморен. Косата му е прошарена. Облечен е в черното яке и се откроява като черно петно на фона на ярката Ливада.

— Къде е камъкът? — пита баба. — Искам да седна.

Отвеждам я и й помагам да се настани. Тя се извръща по посока на Хенри и се вцепенява.

— Кой е там? — пита припряно.

— Няма никой — лъжа аз.

— Там има мъж — кима баба към Хенри.

Той ме поглежда така, сякаш подканя: „Хайде, кажи й.“ В гората лае куче. Аз се колебая.

— Клер — казва баба.

От гласа й разбирам, че е уплашена.

— Запознай ни — проронва Хенри.

Баба е застинала и чака. Прегръщам я през раменете.

— Не се притеснявай, бабо — успокоявам я. — Това е моят приятел Хенри. Разказвала съм ти за него. — Хенри идва при нас и протяга ръка. Слагам дланта на баба в неговата. — Елизабет Миграм — представям я.

— Значи ти си онзи — казва баба.

— Да — потвърждава Хенри и неговото „да“ прониква като благ мехлем в ушите ми.

— Може ли? — пита баба и показва с ръце Хенри.

— Да седна ли до вас?

Хенри се разполага до нея. Насочвам ръката на баба към лицето му. Той ме гледа, докато баба го пипа по лицето.

— Боде — обяснявай той.

— Като шкурка — съгласява се баба, докато прокарва пръсти по четинестата му брадичка. — Не си момче — добавя тя.

— Не, не съм.

— На колко години си?

— Осем години по-голям от Клер.

Тя изглежда озадачена.

— На двайсет и пет ли?

Гледам прошарената коса на Хенри, бръчиците около очите му. Изглежда на около четирийсет, може би дори повече.

— На двайсет и пет — отсича той твърдо.

Някъде там това е вярно.

— Клер ми каза, че ще се жените — отбелязва баба.

Той ми се усмихва.

— Да, ще се оженим. След няколко години, нека първо Клер завърши училище.

— По мое време господата идваха на вечеря, за да се запознаят с родителите.

— Ние сме в… по-необичайно положение. Това не е възможно.

— Не виждам защо да не е възможно. Ако ще стоите по ливадите с внучка ми, със сигурност можеше да дойдете в къщата, за да ви видят и родителите й.

— Ще ми бъде много приятно — казва Хенри и се изправя, — но се опасявам, че точно сега трябва да побързам за влака.

— Почакайте, млади момко… — подхваща баба, но Хенри я прекъсва:

— Довиждане, госпожо Миграм. Наистина се радвам много, че най-после се запознахме. Извинявай, Клер, но не мога да остана…