Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Посягам към него, но се чува звук, все едно целият въздух по земята е изсмукан, и него вече го няма. Обръщам се към баба. Тя седи на камъка с протегнати ръце и смаяно лице.

— Какво стана? — пита ме и аз започвам да обяснявам. След като приключвам, баба седи със сведена глава и кърши изкривените си от артрита пръсти така, че те приемат странни форми. Накрая вдига лице към мен. — Но, Клер — казва ми, — той явно е бяс.

Заявява го съвсем делово, сякаш ми казва, че съм си закопчала накриво палтото или че е време за обяд.

Какво мога да отговоря?

— Мислила съм за това — уверявам я. Хващам я за ръцете, за да не ги търка повече — вече са почервенели. — Но Хенри е добър. Нямам чувството, че е бяс.

Баба се усмихва.

— Говориш така, сякаш всеки ден срещаш бесове.

— Не смяташ ли, че един истински бяс ще… ще бесува?

— Смятам, че ще бъде неописуемо мил, стига да поиска.

Подбирам внимателно думите.

— Веднъж Хенри ми разказа как според неговия лекар, той е представител на нов човешки вид. Нещо като следващия етап в еволюцията.

Баба клати глава.

— Това е точно толкова лошо, колкото и да е бяс. За какво ти е Клер, да се омъжваш за такъв човек! Помисли за децата, които ще родиш! Ще се пренасят в следващата седмица и после ще се връщат за закуска!

Смея се.

— Ще бъде много забавно! Като Мери Попинс или Питър Пан.

Баба стиска едва-едва ръката ми.

— Замисли се за миг, скъпа: в приказките само децата преживяват приключения. Майките трябва да си стоят у дома и да чакат децата им да влетят през прозорците.

Гледам купчината дрехи, намачкани върху земята, там, където Хенри ги е оставил. Вдигам ги и ги сгъвам.

— Ей сега се връщам — казвам, после намирам кашона и прибирам в него дрехите на Хенри. — Хайде да се прибираме вкъщи. Време е за обяд.

Помагам на баба да стане от камъка. Вятърът бучи в тревата и ние се навеждаме, за да не ни брули, докато се връщаме. Когато стигаме при хълма, аз се обръщам и поглеждам назад към поляната. Няма никого.

След няколко дни седя на леглото на баба и й чета „Мисис Далауей“ 43 43 Роман на Вирджиния Улф. — Б.пр. . Вечер е. Вдигам поглед, баба май е заспала. Спирам да чета и затварям книгата. Очите на баба се отварят.

— Ехо! — казвам й аз.

— Мъчно ли ти е понякога за него? — пита ме тя.

— Всеки ден. Всеки миг.

— Всеки миг — повтаря тя. — Да. Така е, нали?

Обръща се на една страна и заравя глава във възглавницата.

— Лека нощ — пожелавам й аз и изключвам лампата.

Докато ставам и поглеждам в тъмното към баба в леглото й, ме плисва самосъжаление, сякаш са ми влели във вените от него. „Така е, нали?“ Нали?

Събота, 30 ноември 1991 година

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Хенри : Клер ме е поканила на вечеря в жилището си. С нас ще бъдат и съквартирантката й Шарис с гаджето си Гомес. В шест часа и петдесет и девет минути вечерта централно стандартно време аз стоя в най-хубавите си официални дрехи във входа на Клер и натискам звънеца: в едната ръка държа дъхави жълти фрезии, в другата — бутилка австралийско каберне, а сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Никога досега не съм идвал у Клер, не познавам и никого от приятелите й. Нямам представа какво да очаквам.

Отварят ми по домофона, при което вратата издава ужасен звук.

— Качвай се чак до горе — реве гърлен мъжки глас.

Катеря се до четвъртия етаж. Човекът, прикачен към гласа, е висок и рус, с най-безупречния помпадур на света, с цигара в ръката и с тениска, отпред на която пише „Солидарност“. Вижда ми се познат, но не се сещам откъде. За мъж с името Гомес прилича прекалено много на… поляк. След време научавам, че всъщност се казва Ян Гомолински.

— Здрасти, Библиотекарче! — боботи Гомес.

— Здравей, другарю! — отвръщам и му връчвам цветята и виното.

Измерваме се с поглед, постигаме някакво мирно съвместно съществуване и Гомес ме вкарва със замах в жилището.

Това е един от онези прекрасни, безкрайни като влак апартаменти, каквито са строили през двайсетте години на миналия век: дълъг коридор, към който като вагончета от едната страна са накачени стаи. Тук среща са си дали две естетики — фънки и викторианската. Това проличава най-вече в зрелищните старинни столове с тежки резбовани крака, сложени до рисунки с Елвис върху коприна. Чувам в дъното на коридора „Загазих здравата и това не е на добре“ на Дюк Елингтън, а Гомес ме повежда точно натам.

Клер и Шарис са в кухнята.