Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Клер ги маха и ми подава рисунката. Аз я оглеждам. Пак няма дата върху нея.

— Какво е станало с датата?

— Каква дата?

— Ти написа датата отдолу, ето тук. Под името си. Както гледам, си я изрязала.

Клер се смее.

— Добре, де. Признавам си. Изрязах я.

— Защо?

— Стреснах се от думите ти за Третата световна война. Започнах да си мисля — ами ако не се срещнем в бъдещето, само защото съм решила да си направя този експеримент?

— Радвам се, че си я махнала.

— Защо?

— Не знам. Но се радвам.

Двамата се гледаме, после Клер се усмихва, аз свивам рамене и всичко приключва. Но защо ли ми се струва, че почти се е случило нещо невъзможно? Защо изпитвам такова облекчение?

(Да се блъскаш с все една и съща кола)

Събота, 24 декември 1983 година

(Хенри е на 40 години, Клер — на 17)

Хенри : Мрачен зимен следобед е. Аз съм в сутерена на къщата в „Полска чучулига“, в Читалнята. Клер ми е оставила нещо за ядене: печено телешко и сирене върху филии пълнозърнест хляб с горчица, една ябълка, четвъртинка мляко и цяла пластмасова кутия коледни курабийки, таралежки, ореховки с канела и сладки с фъстъчено масло, между които има и шоколадови бонбони. Облечен съм в любимите си джинси и тениска със „Секс Пистълс“ отпред. Би трябвало да се чувствам щастлив, а не съм: Клер ми е оставила и днешен брой на „Саут Хейвън Дейли“ с дата 24 декември 1988 година. Коледа. Тази вечер двайсет и пет годишното ми Аз ще пие в клуб „Гет Ми Хай“ в Чикаго, докато се свлека от стола на пода и се озова в болница „Мърси“, където ще ми промият стомаха. Навършват се деветнайсет години от смъртта на мама.

Седя притихнал и си мисля за нея. Странно е как паметта ни подвежда. Ако трябваше да се осланям на детските си спомени, онова, което щях да знам за мама, щеше да е избледняло и нетрайно, с няколко ярки открояващи се мига. Когато бях на пет години, я слушах в „Лулу“ в Лирическата опера. Помня как татко седеше до мен и в края на първото действие се усмихна неописуемо радостен на мама. Помня как седях до мама в „Оркестра Хол“ и гледах как татко свири Бетховен под диригентството на Булез. Помня как веднъж ми разрешиха да вляза в хола, където мама и татко имаха гости, и да изрецитирам „Тигре, тигре“ на Блейк под съпровода на все по-силни звуци — бях на четири години и след като млъкнах, мама ме грабна в обятията си и ме нацелува, а всички изръкопляскаха. Тя беше с тъмно червило и аз настоях да си легна със следите от него по бузата. Помня как мама седеше на една пейка в парка „Уорън“, а татко ме люлееше на люлката и мама ту се приближаваше, ту пак се отдалечаваше.

Едно от най-хубавите и най-болезнените неща на това да пътешествам във времето е възможността да виждам мама жива. Дори няколко пъти съм разговарял с нея, казвал съм й съвсем общи неща от рода на „Днес времето е много гадно, нали?“ Отстъпвам й място в метрото, вървя след нея в супермаркета, гледам я как пее. Навъртам се пред апартамента, където татко и досега живее, наблюдавам ги как двамата, понякога с невръстното ми Аз, отиват на разходка и ходят на ресторант или на кино. Това става през шейсетте години, и двамата са елегантни блестящи млади музиканти, на които всичко тепърва им предстои. Неописуемо щастливи са, върви им по вода и те направо греят от радост. Когато се срещаме, ми махат, мислят си, че живея някъде наблизо и често се разхождам, вероятно смятат, че съм странно подстриган и възрастта ми тайнствено се променя, така че ту се подмладявам, ту изглеждам по-стар. Веднъж чух как татко се чуди дали не съм болен от рак. И досега се изумявам, задето изобщо не се досеща, че мъжът, когото толкова често е срещал в ранните години на своя брак, е неговият син.

Виждам и мама с мен. Ту е бременна, ту ме донасят вкъщи от родилния дом, ту тя ме води с бебешката количка в парка и докато седи, запаметява партитури, като напява тихо, размахва леко ръка, прави ми физиономии или люлее пред лицето ми играчки. Понякога се разхождаме, хванати за ръце, и се любуваме на катериците, на автомобилите, на гълъбите, на всичко, което се движи. Облечена е в шлифер и панталони до глезените, на краката носи мокасини. Косата й е черна и късо подстригана, мама е с изразително лице, пълни устни и големи очи — прилича на италианка, но всъщност е еврейка. Ходи дори до химическото чистене с червило, очна линия, туш за мигли, руж и молив за вежди. Татко си е същият, както винаги, висок, слаб, скромно облечен, обича шапките. Различно е само лицето му. Той е много щастлив. Двамата често се докосват, държат се за ръце, вървят в крак. На плажа и тримата сме с еднакви слънчеви очила и на главата ми се мъдри смешна синя шапка. Всички се печем, намазани с бебешко масло. Пием ром с кока-кола и хавайски пунш.