Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Добре ли прекарахте всички почивните дни?

Сю Уон отговаря:

— О, да!

В стаята се разнася нервен смях. Партейки е озадачен и се възцарява ужасно мълчание. После той казва:

— Е, чудесно, да се заемем с „Били Бъд“. През 1851 година Хърман Мелвил издава „Моби Дик“, който е посрещнат от американските читатели с кънтящо безразличие.

Не схващам нищо. Уж съм с памучно бельо, а потта пак сякаш ми смъква кожата и ребрата ме болят. Съучениците ми си проправят разпалено път през обсъждането на „Били Бъд“. Накрая звънецът бие и те се разбягват. Аз тръгвам бавно след тях, Рут върви заедно с мен.

— Добре ли си? — пита ме тя.

— Като цяло, да.

— Направих каквото ми каза.

— В колко часа?

— Около шест. Притеснявах се да не би майка му и баща му да се приберат и да го заварят в този вид. Доста се измъчихме, докато го освободим. Тиксото му смъкна всички косми по гърдите.

— Чудесно. Много ли хора го видяха?

— Да, всички. Е, всички момичета. Поне доколкото знам аз, момчета не са го виждали. — Коридорите са почти празни. Стоя пред кабинета по френски. — Разбирам, Клер, защо си го направила, само не проумявам как си успяла.

— Помогнаха ми.

Звънецът бие и Рут подскача.

— Ох, ужас. Закъснявам пети пореден път за физическо! — Тя се понася, сякаш е притегляна от силно магнитно поле. — Ще ми разкажеш, докато обядваме — провиква се Рут, а аз се обръщам и влизам в кабинета на мадам Симон.

— Ah, mademoiselle Abshire, asseyez-vous, s’il vous plait 38 38 А, госпожице Абшир, седнете, ако обичате (Фр.). — Б.пр. .

Сядам между Лора и Хелън. Хелън ми пише бележка: „Браво на теб.“ Класът превежда Монтен. Работим тихо, а мадам обикаля из класната стая и ни поправя. Трудно ми е да се съсредоточа. Лицето на Хенри, след като той изрита Джейсън: напълно безразлично, сякаш просто е тръснал ръка, сякаш не мисли за нищо, а после се притесни, защото не знаеше как ще реагирам, и аз разбрах, че му е било приятно да причини болка на Джейсън, но дали това е същото, както когато на Джейсън му беше приятно да причинява болка на мен? Но Хенри е добър. Дали това го оправдава? Дали аз имам някакво оправдание, че го накарах да го извърши?

— Claire, attendez 39 39 Внимавайте, Клер (фр.). — Б.пр. — казва мадам до рамото ми.

След звънеца отново всички изхвърчат от стаята. Тръгвам заедно с Хелън. Лора ме прегръща така, все едно се извинява, и хуква към кабинета по музика в другия край на сградата. Третия час ние с Хелън имаме физическо.

Хелън се смее.

— Е, хич не си поплюваш, моето момиче. Направо не повярвах на очите си. Как го завърза за онова дърво?

Вече усещам, че ми писна да ми задават този въпрос.

— Имам един приятел, който прави такива неща. Той ми помогна.

— Кой е този „той“?

— Един клиент на татко — лъжа аз.

Хелън клати глава.

— Не умееш да лъжеш.

Усмихвам се, но не казвам нищо.

— Хенри е, нали?

Клатя глава и долепвам пръст до устните си. Стигнали сме физкултурния салон на момичетата. Влизаме в съблекалнята и — абракадабра! — всички момичета млъкват. После започват да шушукат. Шкафчетата ни с Хелън са съвсем близо едно до друго. Отварям своето и вадя анцуга и гуменките. Вече съм помислила какво точно да направя. Събувам обувките и чорапите, махам и бельото. Без сутиен съм, защото ме боли много.

— Ей, Хелън — казвам аз.

Събличам и ризата, а Хелън се обръща.

— Господи, Клер!

Синините изглеждат по-страшни и от вчера. Някои се зеленеят. Бедрата ми са на морави ивици, останали от колана на Джейсън.

— О, Клер!

Хелън идва при мен и ме прегръща внимателно. Помещението е притихнало, аз поглеждам през рамото на Хелън и виждам, че всички момичета са се скупчили около нас и зяпат. Хелън Се изправя, извръща се към тях и казва:

— Е?

Някоя отзад започва да ръкопляска и всички също се включват — ръкопляскат, смеят се, обсъждат, подвикват весело, а аз се чувствам лека, лека като перце.

Сряда, 12 юли 1995 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 32)

Клер : Лежа в леглото и съм почти заспала, когато усещам, че Хенри прокарва ръка по корема ми, и разбирам, че се е върнал. Отварям очи, той се надвесва над мен и целува малкия белег от цигара, а аз го докосвам в мъждивата нощна светлина по лицето.

— Благодаря ти — казвам му, а той отвръща:

— Беше ми приятно.

И това е единственият път, когато отваряме дума за белега.

Неделя, 11 септември 1988 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 17)

Хенри : Този топъл септемврийски следобед ние с Клер сме в овощната градина. Насекомите жужат под златното слънце на Ливадата. Всичко е застинало, топлият въздух трепти, когато поглеждам над изсъхналите треви. Седим под една ябълка. Клер се е облегнала на дънера и е подложила под себе си възглавница, да не й убиват корените отдолу. Аз съм се излегнал, главата ми е отпусната в скута й. Хапнахме и останките от обяда са разпилени около нас, тук-там са нападали и ябълки. Аз съм сънен и доволен. В моето настояще е януари и ние с Клер се борим. Тази лятна интерлюдия е истинска идилия.