Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Добре — казвам й тихо. — Къде да го намеря този тип?

— Аз ще те закарам — отвръща тя.

Взема ме с фиата от края на алеята, за да не ни видят от къщата. Сложила си е тъмни очила, макар че е мрачен следобед, и червило, прибрала е косата си отзад на тила. Изглежда много по-голяма от шестнайсет години. Сякаш е излязла от „Задния прозорец“ 35 35 Филм на Алфред Хичкок от 1954 г. с Грейс Кели в главната роля. — Б.пр. , макар че приликата щеше да бъде още по-голяма, ако Клер беше руса. Минаваме с бясна скорост покрай есенните дървета, но и двамата не забелязваме цветовете. В главата ми отново и отново като на запис се върти онова, което Клер е преживяла в малката къща.

— Едър ли е?

Клер се замисля.

— Към пет сантиметра по-висок от теб. И много по-тежък. Някъде с двайсет и пет килограма.

— Майко мила!

— Виж какво нося.

Клер бръква в дамската си чанта и вади пистолет.

— Клер!

— На татко е.

Мисля бързо.

— И дума да не става, Клер. Бесен съм, не мога да държа пистолет, ще бъде глупаво. Всъщност чакай. — Вземам пистолета, отварям пълнителя и вадя патроните, които изсипвам в дамската й чанта. — Готово. Така вече е по-добре. Чудесно си се сетила, Клер. — Тя ме гледа озадачено. Аз пъхам пистолета в джоба на якето. — Как искаш да го направя: без да се представям или да обясня, че е заради теб.

— Искам да присъствам.

— О!

Тя навлиза в частен път и спира.

— Искам да го отведеш някъде, искам да му причиниш силна болка и искам да гледам. Искам да си умре от страх.

Въздъхвам.

— Обикновено не правя такива неща, Клер. Обикновено се бия само ако трябва да се защитя.

— Много те моля.

Думите прозвучават съвсем безизразно.

— Разбира се.

Продължаваме нататък по пътя и спираме пред голяма нова къща в псевдоколониален стил. Не се виждат автомобили. От отворения прозорец на втория етаж гърми Ван Хален. Отиваме при входната врата, аз заставам отстрани, а Клер натиска звънеца. След миг музиката спира внезапно и надолу по стълбите трополят тежки стъпки. Вратата се отваря и след малко гърлен глас изрича:

— Какво? За още ли се връщаш?

Не ми трябва да чувам друго. Вадя пистолета и заставам до Клер. Насочвам го към гърдите на онзи.

— Здрасти, Джейсън — казва Клер. — Реших, че сигурно ще искаш да дойдеш с нас.

Той прави същото, каквото бих направил и аз, свлича се на земята и се претъркулва, за да е извън обсега на пистолета, но не е достатъчно бърз. Вече съм на вратата, скачам върху гърдите му и му изкарвам въздуха. Изправям се, стъпвам с обувка върху гърдите му и насочвам дулото към главата му. C’est magnifique mais ce n’est pas la guerre 36 36 Страхотно е, но не сме на война (фр.). — Б.пр. . Джейсън прилича малко на Том Круз, американец до мозъка на костите.

— Какъв играе? — Питам Клер.

— Полузащитник.

— Хмм. И през ум не би ми минало. Ставай и дръж ръцете високо, за да ги виждам — нареждам му аз весело.

Той се подчинява и аз го извеждам навън. Всички стоим на алеята. Хрумва ми нещо. Пращам Клер да се върне в къщата и да вземе въже, след няколко минути тя идва с ножици и ролка, тиксо.

— Къде искаш да го направим?

— В гората.

Докато вървим натам, Джейсън едвам си поема дъх. Крачим около пет минути, после зървам полянка с удобен млад бряст в края.

— Тук добре ли е, Клер?

— Да.

Поглеждам я. Не проявява никакви чувства, владее се напълно като убийца на Реймънд Чандлър.

— Казвай, Клер.

— Завържи го за дървото.

Връчвам й пистолета, намествам ръцете на Джейсън зад ствола и ги прихващам с тиксото. Ролката е почти нова и смятам да я използвам цялата. Джейсън диша тежко, вече хъхри. Заобикалям го и поглеждам Клер. Тя се взира в Джейсън, сякаш е нескопосано произведение на концептуалното изкуство.

— Астма ли имаш?

Той кима. Зениците му са се свили и са се превърнали в черни точици.

— Ще му донеса инхалатора — предлага Клер.

Пак ми подава пистолета и тръгва бавно по пътеката през гората, откъдето сме дошли. Джейсън се старае да диша бавно и внимателно. Опитва се да говори.

— Ти… кой си? — пита дрезгаво.

— Аз съм гаджето на Клер. Тук съм, за да те науча на добри обноски, защото ти липсват. — Изоставям присмехулния тон, отивам съвсем близо до него и проронвам: — Как можа да й причиниш това? Тя е съвсем млада. Не знае нищо, а ти оплеска всичко…

— Само… дразни мъжете.

— Изобщо не се досеща за това. Все едно да изтезаваш малко коте, защото те е ухапало.

Джейсън не отговаря. Дъхът му излиза като дълъг хриплив стон. Точно когато започвам да се тревожа, идва Клер. Вдига инхалатора, гледа ме.