Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Да, но това не се случва — отбелязва тя. — Аз пораствам, срещам те, женим се и ето те тук до мен.

— Въпреки всичко се блъснахме с колата и двамата прекарахме една година на екстензии.

— Ако наистина беше така, щеше да ме предупредиш — заявява Клер.

— Опитах се, но ти ми се разкрещя…

— По-възрастното ти Аз щеше да каже на по-младото ми Аз да не се блъскам с колата.

— Е, тогава вече ще се е случило.

Стигаме До Миграм Лейн и Клер завива. Това е частният път, който води до дома й.

— Отбий, Клер, чу ли! Моля те!

Тя навлиза в тревата, спира, изключва двигателя и фаровете. Отново сме в пълен мрак, чувам милион цикади, които пеят ли, пеят. Пресягам се и притеглям Клер към себе си, после я прегръщам. Тя е напрегната и се дърпа.

— Обещай ми нещо.

— Какво? — пита Клер.

— Обещай ми, че никога повече няма да правиш така. Не само с колата, но с всичко, което може да е опасно. Защото ти не знаеш. Бъдещето е странно и ти не можеш да се държиш така, все едно си непобедима…

— Но щом си ме виждал в бъдещето…

— Вярвай ми. Просто ми вярвай.

Клер се смее.

— Защо да го правя?

— Не знам. Защото те обичам?

Клер се обръща толкова бързо, че ме удря по челюстта.

— Ох!

— Извинявай. — Почти не виждам очертанията на профила й. — Обичаш ли ме? — пита тя.

— Да.

— Сега?

— Да.

— Но ти не си ми гадже.

О! Това, значи, я мъчело.

— Е, технически погледнато, съм ти съпруг. Но тъй като още не си се омъжила, сигурно би могло да се каже, че си ми гадже.

Клер отпуска ръка на място, където навярно не би трябвало да пипа.

— Предпочитам да съм ти любовница.

— На шестнайсет години си, Клер.

Махам внимателно ръката й и я галя по лицето.

— Достатъчно голяма съм. Ох, ръцете ти са мокри.

Клер включва лампичката на тавана и аз виждам, стреснат, че по лицето и роклята й има кръв. Поглеждам си дланите, те са лепкави и червени.

— Хенри! Какво е станало?

— Не знам. — Прокарвам език по дясната си длан и една по една се появяват четири дълбоки рани във вид на полумесец. Смея се. — От ноктите ми е. Издрал съм се, докато караше на угасени фарове.

Клер изключва с рязко движение лампичката и ние отново седим в мрак. Цикадите пеят с цяла мощ.

— Не исках да те плаша.

— Но го направи. Обикновено обаче не ме е страх, когато шофираш ти. Просто…

— Какво?

— Като малък съм преживявал катастрофа и не обичам да се возя в коли.

— О… извинявай.

— Не се притеснявай, няма нищо. Ей, колко е часът?

— Майко мила! — Клер отново включва осветлението. 12:12. — Закъснях. И как сега ще се прибера с тази кръв?

Изглежда толкова притеснена, че чак ме напушва смях. Прокарвам лява длан над горната й устна и под носа.

— Готово. Все едно ти е текла кръв от носа.

— Добре. — Клер подкарва, включва фаровете й се връща на пътя. — Ета ще си умре от страх, като ме види.

— Ета ли? Ами майка ти и баща ти?

— Мама сигурно вече спи, а днес татко ходи да играе покер.

Клер отваря портата и ние минаваме през нея.

— Ако моето дете вземе книжка и още същата вечер излезе с колата, ще седя с хронометър на входната врата.

Клер спира така, че да не я виждат от къщата.

— Имаме ли деца?

— Съжалявам, но това е поверителна информация.

— Ще пусна молба за разсекретяването й по Закона за свобода на информацията.

— Винаги на твоите услуги. — Целувам я внимателно, за да не разваля фалшивото кръвотечение от носа. — Съобщи ми какво си научила. — Отварям вратата на колата. — И успех с Ета.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Слизам и затварям възможно най-тихо вратата. Колата се плъзга по пътя, завива и се скрива в нощта. Аз тръгвам след нея, към леглото на Ливадата, под звездите.

Неделя, 27 септември 1987 година

(Хенри е на 32 години, Клер — на 16)

Хенри : Изниквам на Ливадата, на около четири и половина — пет метра западно от поляната. Уплашен съм, вие ми се свят и ми се гади, затова седя няколко минути, та да дойда на себе си. Студено и сиво е, потънал съм сред високата кафява трева, която се врязва в кожата ми. След известно време вече се чувствам малко по-добре и е тихо, затова ставам и отивам на поляната.

Клер седи на земята до камъка, на който се е облегнала. Не казва нищо, само ме гледа с изражение, което бих описал единствено като гневно. „Ами сега! — мисля си. — Какво ли съм направил?“ Клер е във фазата „Грейс Кели“ 34 34 Грейс Кели (1929–1982), известна американска киноактриса, която се омъжва за принца на Монако, олицетворява елегантността. — Б.пр. и е облечена в синьо вълнено сако и червена пола. Треперя и търся кашона с дрехите. Намирам го и обличам набързо черни джинси, черен пуловер, черни вълнени чорапи, черно яке, обувам черни обувки и си слагам на ръцете черни ръкавици. Изглеждам така, сякаш ще изпълнявам главната роля във филм на Вим Вендерс. Сядам до Клер.