Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Знаеш ли, скъпи, как се използва това?

— Според мен трябва да се разтръска, после му го слагаш в устата и натискаш отгоре.

Тя го прави, пита Джейсън иска ли още. Той кима. След четири вдишвания стоим и наблюдаваме как малко по малко той започва да диша по-нормално.

— Готова ли си? — питам Клер.

Тя вдига ножиците и щраква няколко пъти във въздуха. Джейсън трепва. Клер отива при него, застава на колене и започва да му разрязва дрехите.

— Ей! — негодува той.

— Мълчи, ако обичаш — намесвам се аз. — Никой не ти причинява болка. Засега.

Клер вече е разрязала джинсите и се заема с тениската. Аз пък започвам да завързвам с тиксо Джейсън за дървото. Тръгвам от глезените и намотавам много старателно тиксото около прасците и бедрата му.

— Там спри — казва Клер и сочи място точно под чатала му.

Смъква бельото му. Аз продължавам да намотавам тиксото и около кръста му. Кожата му е влажна, той е с много силен тен, освен, където е бил изрязаният му бански тип „Спийдо“. Плувнал е в пот. Прихващам го с тиксото за дънера чак до раменете и спирам, защото искам да диша спокойно. Дръпваме се назад и се любуваме на творението си. Сега Джейсън представлява омотана с тиксо мумия с огромен набъбнал член. Клер прихва. Смехът й звучи зловещо и кънти из гората. Поглеждам я строго. В смеха й има нещо многозначително и жестоко, и на мен ми се струва, че точно този миг е вододелът, ничията земя между детството на Клер и живота й като жена.

— Сега какво? — питам аз.

Иде ми да направя Джейсън на кюфте, но и не ми се иска да бия човек, който е завързан с тиксо за дърво. Джейсън е почервенял до мораво. Това образува красив контраст със сивото тиксо.

— О — казва Клер. — Според мен стига.

Олеква ми. Затова, разбира се, отвръщам:

— Сигурна ли си? Бих могъл да направя много неща. Да му спукам тъпанчетата на ушите. Да му разбия носа. А, чакай, той вече си го е разбивал сам. Можем да му срежем ахилесовите сухожилия. В близко бъдеще няма да помирише американски футбол.

— Не! — напряга се Джейсън под тиксото.

— Тогава се извини — нареждам му аз.

Той се колебае.

— Извинявай.

— Така няма да стане.

— Да — казва Клер.

Започва да търси нещо в дамската си чанта и вади флумастер. Отива при Джейсън така, сякаш той е опасен звяр в зоологическата градина, и започва да пише върху покритите му с тиксо гърди. След като приключва, се дръпва назад и слага капачето на флумастера. Описала е най-подробно срещата им. Прибира флумастера в чантата си и казва:

— Да вървим.

— Не можем просто да го оставим. Може пак да получи астматичен пристъп.

— Хмм. Да, знам. Ще пратя някого.

— Чакай малко — намесва се Джейсън.

— Какво? — пита Клер.

— Кого ще пратиш? Повикай Роб.

Клер се смее.

— А, не. Ще пратя всички момичета, които познавам.

Отивам при Джейсън и забучвам дулото на пистолета под брадичката му.

— Само да разбера, че си споменал на някого за мен, ще се върна и ще те премажа. После няма да можеш да вървиш, да говориш, да се храниш, да чукаш. Ако някой те пита, Клер е добро момиче, което по някаква необяснима причина не желае да излиза с никого. Разбра ли?

Той ме гледа с омраза.

— Разбрах.

— Отнесохме се много милостиво с теб. Само да си посмял да притесняваш по какъвто и да е начин Клер, ще съжаляваш.

— Добре.

— Чудесно. — Прибирам пистолета в джоба си. — Беше забавно.

— Слушай, лайнар такъв…

Ох, пак ли! Правя една стъпка назад и го изритвам с все сила в слабините. Джейсън пищи. Обръщам се и поглеждам Клер, която е пребледняла под грима. По лицето на Джейсън се стичат сълзи. Вече се питам дали няма да припадне.

— Да вървим — подканям аз.

Клер кима. Връщаме се при колата, без да кажем и дума. Чувам как Джейсън ни крещи. Качваме се, Клер пали двигателя, завива и потегля с клатушкане по алеята, а после и по улицата.

Гледам я как шофира. Започва да вали. В ъгълчетата на устата й играе самодоволна усмивка.

— Това ли искаше? — питам я.

— Да — потвърждава тя. — Беше страхотно. Благодаря ти.

— Беше ми приятно. — Вече ми се вие свят. — Май си тръгвам.

Клер завива в една от пресечките. Дъждът трополи по колата.

Все едно сме на автомивка.

— Целуни ме — настоява Клер.

Целувам я и изчезвам.

Понеделник, 28 септември 1987 година

(Клер е на 16 години)

Клер : В понеделник в училище всички ме гледат, но никой не ме заговаря. Чувствам се като Хариет Шпионката 37 37 Героиня от едноименния роман (1964 г.) на Луиз Фицхю. — Б.пр. , след като съучениците й са намерили шпионския й дневник. Докато вървя по коридора, имам усещането, че пред мен се е разстъпило Червено море. Влизам в първия час — имаме английски — и всички млъкват. Сядам до Рут. Тя се усмихва и изглежда притеснена. И аз не казвам нищо, после обаче усещам под чина ръката й — малка и топла — върху моята. Рут ме държи известно време за ръката, но когато влиза господин Партейки, я маха, а господин Партейки забелязва, че както никога, всички мълчат. Казва благо: