Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Клер казва:

— Искам да те нарисувам — просто така.

— Преобърнат и заспал?

— Отпуснат. Изглеждаш много умиротворен.

Защо пък не?

— Добре, рисувай.

Тук сме най-вече защото на Клер са й дали по рисуване да нарисува дървета. Тя взема скицника и намира въглена. Закрепва скицника върху коляното си.

— Искаш ли да се преместя? — питам я аз.

— Не, това ще промени всичко. Стой както си, ако обичаш.

Отново се заглеждам разсеяно в рисунъка, който клоните образуват на фона на небето.

За да стоиш неподвижен, се иска дисциплина. Когато чета, мога да не се помръдвам дълго, но винаги ми е било изненадващо трудно да позирам на Клер. Дори положение, което в началото ми се е струвало съвсем удобно, след петнайсетина минути се превръща в мъчение. Поглеждам Клер, без да мърдам нищо, освен очите си. Тя е погълната от рисунката. Когато рисува, изглежда така, сякаш светът е изчезнал и е останала само тя заедно с обекта, върху който се е съсредоточила. Точно заради това обичам Клер да ме рисува: когато ме гледа толкова внимателно, имам чувството, че аз съм всичко за нея. Клер ме гледа по същия начин и когато се любим. Точно в този миг тя ме поглежда в очите и се усмихва.

— Забравих да те попитам: от кое време идваш?

— От януари 2000 година.

Лицето й помръква.

— Виж ти! А аз си мислех, че от малко по-късно.

— Защо? Толкова ли стар изглеждам?

Клер ме милва по носа. Пръстите й пътешестват от върха му към веждите.

— Не, не изглеждаш стар. Но изглеждаш щастлив и спокоен, а когато идваш от 1998 или 1999, или 2000 година, си разстроен и вкиснат, ала не искаш да ми кажеш защо. После, през 2001 година, отново си спокоен.

Смея се.

— Говориш като врачка. Не съм забелязал, че следиш толкова внимателно настроенията ми.

— Какво друго ми остава?

— Не забравяй, че при теб обикновено ме води стресът. Не мисли, че всички тези години са били само ужасни. В тях също има много прекрасни неща.

Клер отново се заема с рисунката. Отказала се е да ме разпитва за нашето бъдеще. Вместо това ме пита:

— От какво те е страх, Хенри?

Въпросът ме изненадва и се налага да се замисля.

— От студа — отговарям. — Страх ме е от зимата. Страх ме е от полицията. Страх ме е, докато пътешествам, да не се озова на погрешно място и в погрешно време, да не ме блъсне кола и да не ме пребият. Страх ме е да не се залутам във времето и после да не мога да се върна. Страх ме е да не загубя теб.

Клер се усмихва.

— Как ще ме загубиш? Аз няма да ходя никъде.

— Притеснявам се да не ти омръзне да се примиряваш, че не можеш да разчиташ на мен, и да ме изоставиш.

Клер отмества скицника. Аз сядам.

— Няма да те изоставя — заявява тя. — Макар че ти постоянно ме изоставяш.

— Но не защото искам.

Клер ми показва рисунката. Виждал съм я и преди, закачена е над масата в ателието на Клер у нас, където тя работи. На рисунката изглеждам умиротворен. Клер я подписва и понечва да сложи и датата.

— Недей — спирам я аз. — На рисунката няма дата.

— Така ли?

— Виждал съм я и преди. На нея няма дата.

— Добре тогава. — Клер трие с гумата датата и вместо нея написва „Полска чучулига“. — Готово. — Гледа ме озадачено. — Случвало ли ти се е някога да се върнеш в настоящето си и нещо да се е променило? В смисъл, ами ако ей сега напиша дата върху рисунката? Какво ще стане?

— Не знам. Опитай — предлагам й, защото ме гризе любопитство. Клер изтрива думите „Полска чучулига“ и пише „11 септември 1988 г.“

— Готово — заявява тя, — не беше трудно.

Гледаме се озадачени. Клер се смее.

— И да съм нарушила пространствено-временния континуум, не е много очевидно.

— Ще ти съобщя, ако току-що заради теб е избухнала Третата световна война. — Усещам, че ме побиват тръпки. — Май тръгвам, Клер.

Тя ме целува и аз изчезвам.

Четвъртък, 13 януари 2000 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)

Хенри : След вечеря още си мисля за рисунката на Клер, затова отивам в ателието й да я видя. Клер сега работи върху грамадна скулптура от мънички късчета морава хартия — прилича на кръстоска между мъпет и птиче гнездо. Заобикалям я внимателно и заставам пред работната маса. Рисунката я няма.

Клер също влиза в ателието с цяло кълбо абака.

— Ей! — Тя го хвърля на пода и идва при мен. — Какво има?

— Къде е рисунката, която беше окачена тук? На която съм аз.

— Ъъъ? О, не знам. Може би е паднала. — Клер се пъха под масата и казва: — Не я виждам. А, чакай, ето я. — Излиза изпод масата, хванала с два пръста рисунката. — Уф, цялата е в паяжини.