Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Слагам на пода подноса с храната, която съм донесла.

— Мога да ти сваля и книги.

— Не, тези са страхотни. — Той чете броеве на списание „Мад“ от шейсетте години. — И са крайно необходими за пътешественици във времето, които трябва да знаят всякакви фактоиди — добавя Хенри и вдига „Уърлд Алманах“ за 1968 година.

Сядам до него на одеялата и го поглеждам, за да видя дали ще ме накара да се преместя. Забелязвам, че му минава през ума, затова вдигам ръце и после сядам върху тях. Хенри се усмихва.

— Чувствай се като у дома си — казва ми.

— От кое време идваш?

— От 2001 година. Октомври.

— Изглеждаш уморен. — Виждам, че се двоуми дали да ми каже защо е уморен, но решава да не го прави. — Какво правим през 2001 година?

— Големи неща. Изтощителни. — Хенри започва да яде сандвича с телешко печено, който съм му донесла. — Ей, много е вкусен.

— Нел го направи.

Той се смее.

— Така и не разбирам как можеш да създаваш огромни скулптури, които издържат и на най-страшните хали, да се справяш с рецепти за бои, да вариш козо, а да те няма никаква в готвенето. Изумително е.

— Давам засечка. Имам някаква фобия.

— Странно е.

— Влизам в кухнята и някакво гласче ми казва: „Махай се оттук“. И аз какво да правя, подчинявам се.

— Добре ли се храниш? Виждаш ми се слабичка.

Чувствам се страшно дебела.

— Храня се. — Минава ми ужасяваща мисъл. — През 2001 година много дебела ли съм? Може би заради това сега ти се струвам прекалено слаба.

Хенри се усмихва на някаква шега, която не мога да схвана.

— Е, сега, в моето настояще, си доста заоблена, но само временно.

— Хм.

— Хубаво е да си заоблена. На теб ще ти отива много.

— Не, благодаря. — Хенри ме гледа притеснен. — Не съм анорексичка. Излишно е да се притесняваш.

— Е, такава си, защото майка ти все ти натякваше.

— Натяквала ми е?

— Натяква ти, де.

— А защо го каза в минало време?

— Просто така. Лусил е добре. Не се притеснявай.

Той лъже. Причернява ми, обхващам коленете си с ръце и отпускам глава.

Хенри : Не мога да повярвам, че съм изтърсил такова нещо. Милвам Клер по косата, ужасно ми се иска да се върна в настоящето си поне за миг, колкото да се посъветвам с Клер и да разбера какво е трябвало да й кажа за смъртта на майка й, когато тя е била на петнайсет години. Получи се така, защото не спя. Ако спях, щях да мисля по-бързо или поне да замазвам по-добре гафовете. Но Клер, най-искреният човек, когото познавам, долавя тутакси и най-дребната лъжа и сега нямам друг избор, освен да си мълча и да не й казвам нищо, от което тя направо ще превърти, да я излъжа, което тя няма да приеме, или да й кажа истината, което ще я извади от равновесие и ще промени отношенията с майка й. Клер ме гледа.

— Кажи ми! — подканя тя.

Клер : Хенри изглежда страшно притеснен.

— Не мога, Клер.

— Защо да не можеш?

— Не е хубаво да знаеш бъдещето си предварително. Ще ти съсипе живота.

— Да. Но щом си почнал, трябва да довършиш.

— Нямам какво да ти казвам.

Наистина започвам да изпадам в паника.

— Тя се е самоубила.

Вече съм повече от сигурна. Именно от това съм се страхувала най-много.

— Не. Не. Няма такова нещо.

Гледам го. Хенри е страшно нещастен. Не мога да разбера дали ми казва истината. Де да можех да прочета мислите му, животът щеше да бъде толкова по-прост. Мамо. О, мамо.

Хенри : Ужасно е. Не мога да оставя Клер така.

— Рак на яйчниците — проронвам съвсем тихо.

— Слава богу — отвръща тя и се разплаква.

Петък, 4 юни 1987 година

(Клер е на 16 години, Хенри — на 32)

Клер : Цял ден чакам Хенри. Много развълнувана съм. Вчера взех шофьорска книжка и татко каза, че довечера мога да отида с фиата на купона у Рут. Мама се цупи, но тъй като татко вече ми е разрешил, тя няма особен избор. След вечеря ги чух да се карат в библиотеката.

— Можеше да ме попиташ…

— Стори ми се безобидно, Луси…

Взимам си книгата и отивам на Ливадата. Лягам в тревата. Слънцето вече залязва. Тук е хладно и тревата е пълна с бели мушици. Над дърветата на запад небето е розово и оранжево, сводът над мен става все по-наситеносин. Точно си мисля дали да не отида да си взема от къщата пуловер, когато чувам, че някой върви през тревата. Така си и знаех: Хенри. Излиза на поляната и сяда на камъка. Шпионирам го от тревата. Изглежда доста млад, някъде на трийсетина години. Облечен е с обикновена черна тениска и джинси и е с кецове. Седи си тихо и чака. Накрая вече не мога да издържа и минута повече, скачам и го стряскам.