Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Неделя, 23 септември 1984 година

(Хенри е на 35 години, Клер — на 13)

Хенри : Намирам се на поляната, на Ливадата. Много рано сутринта е, точно преди зазоряване. Краят на лятото е, всички цветя и тревата ми достигат до гърдите. Студено е. Сам съм. Вървя сред растенията и откривам кашона с дрехите — отварям го и намирам вътре сини джинси и бяла риза от плътен плат, както и чифт джапанки. Никога досега не съм виждал тези дрехи и нямам представа къде във времето се намирам. Клер ми е оставила и нещо за хапване: сандвич с фъстъчено масло и желе, старателно увит в алуминиево фолио, ябълка и пакетче чипс. Това вероятно е една от закуските й за училище. Очакванията ми се насочват към края на седемдесетте и началото на осемдесетте години. Сядам на камъка й изяждам храната, след което се чувствам много по-добре. Слънцето изгрява. Цялата Ливада е синя, после оранжева и розова, сенките са издължени, после е ден. Няма и следа от Клер. Пропълзявам няколко крачки сред растителността, свивам се на земята, въпреки че е мокро от росата, и заспивам.

Когато се будя, слънцето е по-високо, Клер е седнала до мен и чете книга. Усмихва ми се и казва:

— Ден сред мочурищата. Птиците пеят, жабите квакат, време е за ставане!

Простенвам и разтърквам очи.

— Здрасти, Клер! Коя дата сме днес?

— Неделя, двайсет и трети септември 1984 година.

Клер е на тринайсет години. Странна трудна възраст, но не чак толкова трудна, колкото онова, което изживяваме сега в моето настояще. Сядам и се прозявам.

— Ако те помоля много мило, Клер, ще отидеш ли да ми донесеш тайно от вас чаша кафе?

— Кафе ли?

Казва го така, сякаш за пръв път чува за подобна чудесия. А като възрастна е не по-малко пристрастена от мен. Замисля се как да стане.

— Много те моля.

— Добре, ще опитам.

Става бавно. Това е годината, когато дръпна бързо на ръст. За една година е пораснала с дванайсет сантиметра и още не е свикнала с новото си тяло. Гърди, крака, ханш, току-що изковани. Опитвам се да не мисля за това, докато я гледам как върви по пътеката към къщата. Извръщам се към книгата, която тя чете. На Дороти Сейърс е, не съм я чел. Когато Клер се връща, съм на трийсет и трета страница. Донесла е термос, чаши, одеяло, няколко понички. Слънцето на цяло лято е изпъстрило носа й с лунички и аз едвам устоявам на изкушението да прокарам ръка по изсветлялата й коса, която, докато Клер простира одеялото, пада върху раменете й.

— Бог да те поживи.

Поемам термоса така, сякаш съдържа тайнство. Настаняваме се върху одеялото. Изхлузвам джапанките, наливам си чаша кафе и отпивам една глътка. Кафето е невероятно силно и горчиво.

— Майко мила! Това е космическо гориво, Клер.

— Много ли е силно?

Клер изглежда някак потисната и аз бързам да я похваля.

— Е, силничко е, но ми харесва. Ти ли го направи?

— Ъхъ. Не съм правила никога досега, а по едно време дойде Марк, който започна да се заяжда, може и да съм объркала нещо.

— Не, хубаво е.

Духам кафето и го гълтам. Веднага се чувствам по-добре. Наливам си още една чаша.

Клер взема от мен термоса. Сипва си два пръста и опитва предпазливо.

— Уф! — казва. — Гадост! Такова ли трябва да е на вкус?

— Е, обикновено не е чак толкова свирепо. Ти го обичаш с много сметана и захар.

Клер излива кафето в чашата си на Ливадата и си взема от поничките. После казва:

— Правиш ме странна.

Нямам готов отговор, тъй като не ми е хрумвало никога.

— Няма такова нещо.

— Има, има.

— Няма. — Известно време мълча. — В какъв смисъл те правя странна? Не те правя никаква.

— Ами казваш ми как обичам кафето още преди да съм го опитала. Как да разбера дали наистина го харесвам така, или го харесвам така, защото си ми казал?

— Но това, Клер, е въпрос на личен вкус. Каквото и да ти говоря, би трябвало сама да решиш как обичаш кафето! Пък и самата ти постоянно ме подпитваш за бъдещето.

— Едно е да знаеш бъдещето, съвсем друго — да ти казват какво обичаш — възразява Клер.

— Защо? Пак опираме до свободната воля.

Клер си събува обувките и чорапите. Пъха чорапите в обувките и ги подрежда старателно отстрани на одеялото. После вдига и джапанките, които съм изул, и ги слага до обувките си, сякаш одеялото е татами в японска къща.

— А аз си мислех, че свободната воля е свързана с греха.

Замислям се върху думите й.

— Не — възразявам, — защо свободната воля да се ограничава с доброто и злото? Ето, ти току-що реши по своя воля да си изуеш обувките. Това изобщо не е важно, на всички им е безразлично дали си с обувки, или си боса, това не е нито грях, нито добродетел и не влияе върху бъдещето, ти обаче си упражнила свободната си воля.