Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Клер свива рамене.

— Но понякога ми казваш неща, от които оставам с впечатлението, че бъдещето вече е тук. Все едно бъдещето ми се е случило в миналото и аз не мога да сторя нищо.

— Това се нарича детерминизъм — обяснявам й аз. — Преследва ме насън.

Любопитството на Клер се пробужда.

— Защо?

— Ами щом ти се чувстваш притисната от мисълта, че бъдещето ти не може да се промени, представи си какво ми е на мен. Постоянно се натъквам на истината, че не мога да променя нищо, макар и да съм тук и да го наблюдавам.

— Как така да не можеш, можеш да променяш нещата, Хенри! Нали написа онова за новороденото със синдрома на Даун, което трябва да ти дам през 1991 година! Ами Списъкът, ако нямах Списъка, нямаше да знам кога да дойда, за да те срещна. През цялото време променяш нещата.

Усмихвам се.

— Мога да променям само онова, което влияе на вече случили се събития. Не мога например да отменя факта, че току-що си си събула обувките.

Клер се смее.

— Защо изобщо трябва да те вълнува дали ги събувам или не?

— Не ме вълнува. Но и да ме вълнуваше, сега вече това е непроменлива част от историята на всемира и аз не мога да направя нищо.

Взимам си от поничките с глазура, които са ми любимите. От слънцето глазурата се е поразтопила и залепва за пръстите ми.

Клер си дояжда поничката, запретва крачолите на джинсите си и сяда с кръстосани крака. Чеше се по врата и ме гледа раздразнено.

— Заради теб се гипсирам. Имам чувството, че всеки път, когато си бърша носа, се случва историческо събитие.

— Е, то си е историческо събитие.

Тя върти очи.

— Какво е обратното на детерминизма?

— Хаос.

— О, това май не ми харесва. На теб харесва ли ти?

Отхапвам голяма хапка от поничката с глазура и се замислям върху хаоса.

— И да, и не. Хаосът е повече свобода, всъщност пълна свобода. Но без смисъл. Искам да разполагам със свобода, за да действам, искам обаче и действията ми да имат смисъл.

— Но, Хенри, забравяш за Бога — защо да няма Бог, който да вдъхва смисъл?

Докато го казва, Клер се въси съсредоточено и гледа Ливадата.

Мятам в устата си каквото е останало от поничката и дъвча бавно, за да печеля време. Всеки път, когато Клер споменава Бога, по дланите ми избива пот и на мен ми иде да се скрия някъде, да избягам и да изчезна.

— Не знам, Клер. На мен всичко ми се струва прекалено произволно и безсмислено, за да има Бог.

Клер обхваща коленете си с ръце.

— Но нали току-що каза, че всичко сякаш е предначертано предварително.

— Хм — отвръщам аз.

Сграбчвам Клер за глезените, слагам ходилата й върху коленете си и дърпам. Клер се смее и се подпира на лакти. Ходилата й са студени, много розови и много чисти.

— Добре де — казвам, — дай да помислим. Можем да избираме между три неща: между една затворена вселена, където минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно и всичко вече се е случило, между хаоса, където може да се случи всичко и нищо не може да се предскаже, защото няма как да установим всички променливи величини, и между християнския всемир, където Бог е сътворил всичко, всичко си има предназначение, но въпреки това ние разполагаме със свободна воля. Нали така?

Клер бърчи срещу мен носле.

— Вероятно.

— Ти кое си избираш?

Тя мълчи. На тринайсет години прагматизмът и романтичните й чувства спрямо Исус и Мария са почти в равновесие. Преди една година Клер щеше да посочи без колебание Бога. След десет години ще предпочете детерминизма, а след още десет ще смята, че всемирът е произволен, че и да има Бог, той не чува молитвите ни, че причината и следствието са неизбежни и жестоки, но безсмислени. А после? После не знам. Сега обаче Клер седи на прага на юношеството с вярата си в едната ръка и с все по-изострения скептицизъм в другата и единственото, което може да стори, е да се опита да ги съвмести, да ги слее, докато те станат неразривно цяло. Тя клати глава.

— Не знам. Искам Бога. Нали в това няма нищо лошо?

Чувствам се пълен кретен.

— Разбира се, че няма нищо лошо. Щом вярваш в него.

— Но аз не искам само да вярвам, искам наистина да го има.

Прокарвам палци по сводовете на ходилата й и тя затваря очи.

— Ти и свети Тома Аквински — казвам й.

— Чувала съм за него — отвръща Клер така, сякаш говори за отдавна загубен любим вуйчо или за водещ на телевизионно предаване, когото е обичала да гледа като малка.

— Искал е ред и разум, а също Бога. Живял е през тринайсети век и е преподавал в Парижкия университет. Тома Аквински е вярвал и в Аристотел, и в ангели.