Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Обичам ангелите — заявява Клер. — Много са красиви. Иска ми се и аз да имам криле и да си хвърча, и да си седя по облаците.

— Ein jeder Engel ist schrecklich.

Клер въздиша тихо, което означава: „Не знам немски, забрави ли?“

— Всеки ангел вдъхва ужас. Това е от цикъл стихотворения — „Дуински елегии“, написал ги е поетът Рилке. Един от любимите ни.

Клер се смее.

— Пак го правиш?

— Кое?

— Казваш ми какво харесвам.

Клер ме рита по коленете. Без да се замислям, слагам ходилата й върху раменете си, но после ми се струва прекалено еротично и бързо ги хващам в една ръка, а Клер лежи по гръб, невинна като ангел, с коса, разпиляна като ореол около нея върху одеялото. Гъделичкам я по краката. Клер се превива от смях и се отскубва като риба от ръцете ми, после скача и прави на поляната циганско колело с усмивка, с която сякаш ме предизвиква да стана и да я хвана. Но аз само се усмихвам в отговор, затова тя се връща и сяда до мен на одеялото.

— Хенри!

— Да!

— Правиш ме различна.

— Знам.

Извръщам се да я погледна и за миг забравям, че тя е малка и това се е случило много отдавна: виждам жена си Клер, насложена върху образа на това невръстно момиче, и не знам какво да кажа на тази Клер, която е и стара, и млада, и различна от другите момичета, която знае колко трудно е понякога да бъдеш различен. Но Клер явно не очаква отговор. Обляга се на ръката ми и аз я прегръщам през раменете.

— Клер! — крещи баща й сред тишината на Ливадата.

Тя скача и грабва обувките и чорапите си.

— Време е за църква — заявява ми, внезапно притеснена.

— Добре — отвръщам. — Е, чао.

Махам й с ръка, тя се усмихва, изпелтечва едно „довиждане“, хуква по пътеката и се скрива. Известно време лежа на слънцето, мисля си за Бога и чета Дороти Сейърс. След час — час и нещо също изчезвам и остават само едно одеяло и една книга, чаши за кафе и дрехи, от които да личи, че наистина сме били тук.

Събота, 27 октомври 1984 година

(Клер е на 13 години, Хенри — на 43)

Клер : Събуждам се внезапно. Чула съм шум — някой ме викаше по име. Май Хенри. Сядам в леглото и се ослушвам. Чувам вятъра, граченето на гарваните. Ами ако наистина е бил Хенри? Скачам от леглото и тичам, без обувки тичам към първия етаж, изхвърчам от задната врата и хуквам към Ливадата. Студено е, вятърът ме прорязва през нощницата. Къде ли е Хенри? Спирам, оглеждам се и там, в овощната градина, зървам татко и Марк в яркооранжеви ловджийски костюми, а заедно с тях и един мъж — всички стоят и гледат нещо, после обаче ме чуват и се обръщат и аз виждам, че мъжът е Хенри. Какво ли прави заедно с татко и Марк? Втурвам се към тях, мъртвите треви порязват краката ми, а татко тръгва да ме пресрещне.

— Какво правиш, миличка, толкова рано тук?

— Чух си името — отвръщам му.

Той ми се усмихва. „Смешно момиче“, казва усмивката му и аз поглеждам към Хенри, за да видя дали той ще обясни. „Защо ме викаше, Хенри?“, ала той клати глава и допира пръст до устните си. „Шшт, не казвай, Клер.“ Влиза в овощната градина и аз искам да разбера какво са гледали, там обаче няма нищо и татко ми казва:

— Лягай си, Клер, само ти се е присънило.

Прегръща ме и тръгва заедно с мен обратно към къщата, а аз поглеждам назад към Хенри и той ми маха с усмивка: „Не се притеснявай, Клер, всичко е наред, после ще ти обясня“ (макар че, като си го познавам, вероятно няма да ми обясни, ще ме остави сама да се досетя или съвсем наскоро ще се разбере от само себе си). И аз му махам за довиждане и проверявам дали Марк е видял, но той е с гръб към нас, раздразнен е и чака да се махна, та те с татко да си продължат лова, ала какво ли прави тук Хенри, какво са си казали? Пак се обръщам назад, но не виждам Хенри, а татко казва:

— Хайде, Клер, прибирай се и си лягай.

После ме целува по челото. Изглежда разстроен, а аз тичам, тичам назад към къщата, сетне тихо нагоре по стълбите и сядам разтреперана на леглото, и още не знам какво се е случило току-що, знам обаче, че е нещо лошо, нещо много, много лошо.

Понеделник, 2 февруари 1987 година

(Клер е на 15 години, Хенри — на 38)

Клер : Когато се прибирам от училище, Хенри ме чака в Читалнята. Подредила съм му до котелното малка стая — пада се точно срещу помещението, където са всички велосипеди. Казала съм вкъщи, че обичам да стоя в сутерена и да чета, и наистина прекарвам там много време, затова на никого не му се струва необичайно. Хенри е подпрял вратата със стол. Чукам четири пъти и той ме пуска вътре. Направил е от възглавници и одеяла нещо като гнездо и чете на настолната ми лампа стари списания. Облечен е в стари джинси и в карирана фланелена риза на татко, изглежда уморен и небръснат. Сутринта оставих задната врата отключена и ето че той е влязъл.