Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Още не си доказал, че си истински — заявява Клер.

— Ти също.

— Питаш ли се понякога дали съм истинска? — учудва се тя.

— Може би те сънувам. Може би ти сънуваш мен, може би ни има само в нашите сънища и всяка сутрин, щом се събудим, забравяме един за друг.

Клер се въси и маха с ръка, сякаш за да отхвърли странна приумица.

— Ощипи ме — подканва тя. Навеждам се и я щипвам леко по ръката. — По-силно!

Пак я ощипвам, този път малко по-силно, и на Клер й остава бяло-червена следа, която след няколко секунди изчезва.

— Не мислиш ли, че щях да се събудя, ако спях? А и не се чувствам заспала.

— Е, аз не се чувствам привидение. Нито литературен герой.

— Откъде знаеш? Ако съм те измислила и не искам да знаеш, че си измислен, просто няма да ти кажа.

Аз мърдам срещу нея вежди.

— Може би Бог ни е измислил и не ни казва.

— Не бива да говориш така! — възкликва Клер. — Пък и не вярваш в Бога. Нали?

Свивам рамене и сменям темата.

— По-истински съм от Пол Маккартни.

Клер изглежда притеснена. Започва да събира фигурите и да ги реди в кутията, като старателно разделя белите от черните.

— За Пол Маккартни знаят много хора, а за теб знам само аз.

— Да, но мен си ме срещала, а него няма да го срещнеш никога.

— Мама е ходила на концерт на „Бийтълс“. — Клер слага капака на кутията и се протяга на земята, загледана в балдахина на току-що поникналите листа. — Бил е в „Комиски Парк“ в Чикаго на осми август 1965 година.

Боцвам я по коремчето и тя се залива от смях и се свива като таралеж. След промеждутък, през който я гъделичкам, а тя се мята, лягаме на земята с ръце, кръстосани на кръста, и Клер пита:

— Жена ти и тя ли пътешества във времето?

— Не. Слава богу.

— Защо „слава богу“. Според мен щеше да е забавно. Щяхте да си ходите заедно насам-натам.

— В семейството е предостатъчен и един пътешественик във времето. Опасно е, Клер.

— Жена ти притеснява ли се за теб?

— Да — отвръщам тихо. — Притеснява се.

Питам се какво ли прави Клер сега, през 1999 година. Може би още спи. И няма да разбере, че не съм до нея.

— Обичаш ли я?

— Много — прошепвам аз.

Без да продумваме, лежим един до други гледаме полюшващите се дървета, птиците, небето. Чувам приглушено подсмърчане, извръщам се към Клер и с изненада виждам, че по лицето й към ушите се стичат сълзи. Сядам и се надвесвам над нея.

— Какво има, Клер?

Тя само клати глава и стиска устни. Приглаждам косата й, притеглям я да седне, прегръщам я. Клер е дете, а после отново не е дете.

— Какво има?

Тя го изрича толкова тихо, че се налага да я помоля да повтори.

— А аз си мислех, че може би си женен за мен.

Сряда, 27 юни 1984 година

(Клер е на 13 години)

Клер : Стоя на Ливадата. Краят на юни е, привечер, след няколко минути ще трябва да изчезвам за вечеря. Става все по-студено. Допреди десет минути небето беше бакърено синьо и на Ливадата беше голям пек, всичко сякаш се беше свило като под огромен стъклен похлупак, всички звуци наоколо бяха погълнати от горещината, чуваше се само хорът на насекомите. Седях на мостчето, гледах как мушиците се стрелкат над застиналото малко езеро и си мислех за Хенри. Днес не е негов ден, следващият е след цели двайсет и два дни. Сега е много по-прохладно. Хенри ме хвърля в смут. Цял живот го бях приемала като нещо, което се разбира от само себе си, в смисъл, че Хенри е тайна и оттам вече има някакво очарование, но същевременно той си е и чудо, и едва наскоро започнах да проумявам, че повечето момичета си нямат Хенри, а дори и да си имат, не казват и дума за това. Излиза вятър, високата трева се нагъва, аз затварям очи и имам чувството, че чувам море (макар че съм виждала море само по телевизията). Когато ги отварям, небето е жълто, после зелено. Хенри твърди, че идвал от бъдещето. Като малка това не ме смущаваше, нямах и представа какво би могло да означава. Сега се питам дали не означава, че бъдещето е някакво място или прилича на място, където мога да отида, тоест да отида по някакъв друг начин, а не просто като раста и остарявам. Питам се дали Хенри може да ме отведе в бъдещето. Гората е черна, дърветата се огъват, шибат настрани и се свеждат надолу. Насекомите вече не жужат, вятърът е сплескал всичко, тревата е полегнала, дърветата скърцат и стенат. Страх ме е от бъдещето, прилича ми на голяма кутия, която ме чака. Хенри твърди, че ме познавал в бъдещето. Иззад дърветата се появяват огромни черни облаци, изникват толкова внезапно, че аз се смея, приличат на кукли на конци и всичко се кълби и се носи устремно към мен, и се чува дълга, мощна гръмотевица. Изведнъж забелязвам, че стоя тъничка и права насред Ливадата, където всичко се е сплескало, затова лягам с надеждата да си остана незабелязана за бурята, която се приближава все повече: лежа по гръб, когато от небето плисва вода. В миг ставам мокра до кости и усещам, че Хенри е там, чувствам невероятна нужда Хенри да е там и да ме прегърне, макар и да ми се струва, че той е дъждът, а аз съм сама и го искам.