Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Сега кого харесваш? — пита тя, без да вдига поглед.

— За кога питаш, когато съм на двайсет години ли? Или на трийсет и шест?

— И двете.

Опитвам се да си спомня какво е било, когато съм бил на двайсет. В съзнанието ми изниква размазано петно от жени, гърди, крака, кожа, коса. Всичките им истории са се преплели в общо кълбо, лицата вече не са свързани с имена. На двайсет години бях неуморен, но нещастен.

— На двайсет години не беше нищо особено. Никой не ми идва на ум.

— А на трийсет и шест?

Гледам изпитателно Клер. Дали на дванайсет години е прекалено малка? Сигурен съм, че да. По-добре да си фантазира за красивия, недостижим, безопасен Пол Маккартни, отколкото за Хенри, Пътешественика във времето и Особняка. Пък и защо ли изобщо ме пита затова?

— Хенри!

— Да.

— Женен ли си?

— Да — признавам си без желание.

— За кого?

— За една много красива, търпелива, талантлива и умна жена.

Лицето й помръква.

Клер вдига един от моите бели офицери, който ми е взела преди два хода, и го върти като пумпал по земята.

— Чудесно.

Изглежда обезсърчена от новината.

— Какво има?

— А, нищо. — Клер мести царицата от d 7 на d 4. — Шах.

Местя коня, за да предпазя царя.

— А аз омъжена ли съм? — пита Клер.

Поглеждам я в очите.

— Днес дърпаш дявола за опашката.

— Ама защо? И бездруго никога не ми казваш нищо. Хайде, Хенри, кажи ми дали ще си остана стара мома.

— Ти си монахиня — заяждам се аз.

Клер потреперва.

— А, само това не! — Тя ми взема с топа една от пешките. — Как се запозна с жена си?

— Съжалявам. Свръхповерителна информация.

Вземам топа й с царицата. Клер се въси.

— Уф! Докато пътешестваше във времето ли? Така ли се запозна с нея?

— Не, запознах се, докато не си пъхах носа в чуждите работи.

Клер въздъхва. Взема с другия топ още една пешка. Пешките ми са на изчерпване. Местя офицера на d 4.

— Не е честно, знаеш всичко за мен, а не ми казваш нищо за себе си.

— Така си е. Не е честно.

Опитвам се да изглеждам разкаян и отзивчив.

— Рут и Хелън, и Меган, и Лора ми казват всичко и аз казвам всичко на тях.

— Всичко ли?

— Да. Е, не им казвам за теб.

— О! И защо?

Клер ме гледа така, сякаш се оправдава.

— Ти си тайна. Пък и те няма да ми повярват.

Запушва офицера ми с коня и ме озарява с дяволита усмивка. Взирам се в дъската и се мъча да измисля как да й взема коня или да преместя офицера. Нещата не са много розови за белите фигури.

— Ти, Хенри, наистина ли си човек?

Постъписан съм.

— Да. А какъв друг да бъда?

— Не Знам. Дух?

— Истински човек съм, Клер.

— Докажи.

— Как?

— Не знам.

— Според мен и ти, Клер, не можеш да докажеш, че си човек.

— Как така да не мога, мога!

— Как?

— Ами аз съм си като човек.

— И аз съм си като човек.

Странно е, че Клер отваря дума за това: още от 1999 година ние с доктор Кендрик сме подели философска окопна война по съвсем същия въпрос. Кендрик е убеден, че аз съм предвестник на нов човешки вид, който се различава от обикновените хора точно толкова, колкото кроманьонецът от своите съседи, неандерталците. Аз пък твърдя, че не съм нищо друго, освен пример за объркан код и това, че нямаме деца, доказва, че не съм Липсващата брънка. Стигаме дотам да се позоваваме на Киркегор и Хайдегер и да се гледаме на кръв. Междувременно Клер ме наблюдава подозрително.

— Хората не се появяват и не изчезват като теб. Ти си като Чеширския котарак.

— Искаш да кажеш, че съм нещо като литературен герой ли?

Най-после виждам хода: топ на a 3. Сега Клер може да ми вземе офицера, но междувременно ще изгуби царицата си. Трябва й известно време, докато го разбере, и след като го осъзнава, ми се плези. От чипса, който е яла, езикът й е притеснително оранжев.

— Напомняш ми на приказките. Щом ти си истински, защо и те да не са истински? — Клер се изправя, без да сваля съсредоточен поглед от дъската, и започва да подскача, сякаш гащите й горят. — Земята става все по-твърда. Дупето ми е изтръпнало.

— Може и да са истина. Или в тях да има зрънце истина и после хората да са я разкрасили.

— Например, че Снежанка е била в кома.

— И Спящата красавица.

— А Джак Граховото зърно си е бил страхотен градинар.

— А Ной е бил шантаво старче, което е живеело на лодката си заедно с цял куп котки.

Клер ме гледа изпитателно.

— Ной е от Библията. Той не е от приказка.

— А, да. Извинявай.

Вече съм много гладен. Нел всеки момент ще повика със звънеца всички на вечеря и Клер ще трябва да се прибере. Тя пак сяда откъм своята страна на дъската. Виждам, че вече не й се играе, защото започва да строи от фигурите, които е взела, малка пирамидка.