Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Той се появява без товара си.

— Оставих го при Трент, той да се оправя. Ник му е брат. — Тръгваме по пресечката на изток. — Ще прощаваш, че питам, драго ми Библиотекарче, но защо, да го вземат мътните, си облечен така?

Аз съм в сини джинси, пуловер в бебешко синьо на жълти патета, неоново червено яке и розови маратонки. Наистина не е изненадващо, че на някого му се е приискало неудържимо да ме удари.

— Не намерих нищо по-добро. — Дано онзи тип, от когото смъкнах всичко това, е бил близо до тях. Навън сигурно е пет-шест градуса над нулата. — А ти защо си общуваш с такива негодници?

— О, следвали сме заедно право.

Минаваме покрай служебния вход на армейския ведомствен магазин и ме обзема огромното желание да съм облечен в нормални дрехи. Решавам да рискувам и да възмутя Гомес — знам, че все ще го преглътне някак. Спирам.

— Другарю, няма да се бавя много, но трябва да свърша една работа. Ще ме почакаш ли в края на улицата?

— Какво ще правиш?

— Нищо. Ще проникна с взлом. Не обръщай внимание на човека зад кулисите.

— Имаш ли нещо против да дойда и аз?

— Имам. — Той ме поглежда умърлушено. — Хайде, от мен да мине. Щом е толкова наложително.

Влизам в нишата, където е служебният вход. Прониквам с взлом тук за трети път, макар че другите два случая са все още в бъдещето. Превърнал съм го в истинска наука. Първо разбивам катинара върху предпазната решетка, който се оказва детска залъгалка, дърпам решетката, отключвам секретната брава със стар пълнител от химикалка и безопасна игла, която малко преди това съм намерил на Белмънт Авеню, и пъхам парче алуминий между рамката и двойната врата, за да вдигна вътрешното резе. Voilà 46 46 Готово (фр.). — Б.пр. . Отнема ми общо към три минути. Гомес ме наблюдава едва ли не с религиозно благоговение.

— Къде си научил всичко това?

— Идва ми отвътре — скромнича аз.

Влизаме вътре. Върху една дъска мигат червени лампички, уж са охранителна система, но аз не съм вчерашен. Тъмно е като в рог. Прехвърлям наум разположението на стоките.

— Не пипай нищо, Гомес.

Искам да ми е топло и да не бия на очи.

Тръгвам предпазливо между щандовете и очите ми свикват с тъмнината. Започвам с панталоните: черен левис. Харесвам си една тъмносиня фланелена риза, дебело черно яке с подплата като на планинските спасители, вълнени чорапи, боксерки, дебели планинарски ръкавици и шапка с наушници. За своя огромна радост на щанда за обувки откривам обувки „Док Мартенс“ — съвсем същите, с каквито беше онова приятелче Ник. Готов съм за действие.

Междувременно Гомес се навърта при касата.

— Безсмислено е — спирам го аз. — Тук не оставят през нощта пари в касата. Да вървим!

Излизаме, откъдето сме влезли. Затварям полека вратата и дърпам решетката. Предишните си дрехи съм напъхал в пазарски плик. По-късно ще се опитам да намеря кош, в каквито от Армията на спасението събират подаяния. Гомес ме гледа нетърпеливо, точно като голямо псе, което очаква да види, дали ще му дам още месо за обяд.

Покрай това се сещам.

— Умирам от глад. Хайде да отскочим до „Ан Садърс“.

— До „Ан Садърс“ ли? Очаквах да предложиш да оберем банка или най-малкото да убием някого. Тъкмо си се развихрил, мой човек, не спирай точно сега!

— Трябва да заредя. Хайде, идвай.

От уличката отиваме на паркинга на шведския ресторант „Ан Садърс“. Пиколото ни наблюдава мълком как минаваме през владенията му. Излизаме на Белмънт. Само девет часът е, улицата гъмжи от обичайната смесица нощни птици, бездомни откачалки, клубари и заможни граждани на предградията, тръгнали да търсят тръпката. „Ан Садърс“ образува островче на нормалността сред ателиетата за татуировки и будките за презервативи. Влизаме и чакаме да ни настанят. Стомахът ми къркори. Шведският декор — навсякъде дървена ламперия и червеникав мрамор на засукани нишки — вдъхва спокойствие. Настаняват ни в салона за пушачи, точно пред камината. Нещата вървят към добро. Събличаме якетата, сядаме, четем листа с менюто, макар че като жители кореняци на Чикаго вероятно можем преспокойно да го изпеем на два гласа. Гомес слага до сребърните прибори всичките си джунджурии, с които си свива цигари.

— Нали нямаш нищо против?

— Имам. Но ти си пуши.

Цената на това да съм в компанията на Гомес е, че се опушвам в постоянния поток от тютюнев дим, който струи от ноздрите му. Пръстите му са оцветени в наситена охра и пърхат леко над тънката хартия, докато той си свива цигари с тютюн „Дръм“, който изсипва в дебел цилиндър, после плюнчи хартията, навива я, стисва я между устните си и я пали.