Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Отивам в „Старбъкс“ 48 48 Верига кафенета. — Б.пр. . Искаш ли кафе?

— Хм, не. Но ти благодаря.

Главата ми ще се пръсне. Надзъртам в кабинета на Роберто и му казвам, че не се чувствам добре. Той кима състрадателно, маха с ръка към телефона, който бълва в ухото му високоскоростен италиански. Грабвам си нещата и си тръгвам.

Поредният най-обикновен работен ден на Библиотекарчето.

Неделя, 15 декември 1991 година

(Клер е на 20 години)

Клер : Прекрасна слънчева неделна утрин е и аз се прибирам от жилището на Хенри. Улиците са заледени, натрупал е към пет сантиметра нов сняг. Всичко е ослепително бяло и чисто. Пея заедно с Арета Франклин „У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е“, от Адисън завивам по Хойни и виж ти — точно отпред има местенце, където да спра. Днес ми е щастлив ден. Паркирам, тръгвам предпазливо по хлъзгавия тротоар и без да спирам да си тананикам, влизам във входа. Тук-там гърбът ме понаболява, нещо, което вече съм започнала да свързвам със секса, с това, че съм се събудила в леглото на Хенри, че се прибирам по най-различно време на другата сутрин. Нося се лека като перце нагоре по стълбите. Шарис сигурно е на църква. Вече мечтая как ще се излежавам дълго-дълго във ваната и ще си чета „Ню Йорк Таймс“. Веднага щом отварям вратата, разбирам, че не съм сама. В хола сред валма пушек и на пуснати щори седи Гомес. На фона на тапетите с червени шарки, на мебелите с червена дамаска и целия този дим той прилича на рус полски Елвис или на сатана. Продължава да си седи там, затова аз влизам в стаята си, без да го заговарям.

— Клер.

Обръщам се.

— Какво?

— Извинявай. Не бях прав.

Никога досега не съм чувала Гомес да признава друго, освен папската си непогрешимост. Гласът му наподобява гърлено грачене.

Влизам в хола и вдигам щорите. Слънцето не може да пробие през дима, затова открехвам прозореца.

— Направо се чудя как не си задействал с толкова много пушек противопожарната аларма.

Гомес ми показва деветволтова батерия.

— Ще я включа отново, преди да си тръгна.

Сядам на креслото. Чакам да чуя защо Гомес е променил мнението си. Той си свива поредната цигара. Накрая я запалва и ме поглежда.

— Снощи бях с твоя приятел Хенри.

— Аз също.

— Така ли! Какво правихте?

— Ходихме във „Фейситс“, гледахме филм на Питър Грийнауей, вечеряхме в марокански ресторант, отидохме у Хенри.

— И току-що си си тръгнала оттам.

— Точно така.

— Е, моята вечер не беше наситена с толкова много култура, но затова пък бе твърде богата откъм събития. Натъкнах се на твоя неотразим приятел в уличката до „Вик“ точно когато правеше на пихтия Ник. Сутринта Трент ми каза, че Ник има счупен нос, три счупени ребра, пет счупени костици в дланта, натъртвания и охлузвания и четирийсет и шест шева. И трябва да си прави нов преден зъб. — Аз слушам невъзмутимо. Ник е голям калтак. — Само да го беше видяла отнякъде, Клер. Гаджето ти млатеше Ник така, сякаш той е неодушевен предмет. Сякаш е скулптура, която той изсича. Наистина научен подход. Замисли се само къде да го просне, така че ефектът да е най-голям. Бам! Щях да му се възхитя, ако не биеше Ник.

— А защо Хенри е биел Ник?

Гомес е смутен.

— Доколкото разбрах, Ник си го е изпросил. Обича да обижда… обратните, а Хенри беше облечен като малката Госпожица Мъфет.

Мога да си представя. Клетият Хенри.

— И после?

— После обра ведомствения армейски магазин.

Дотук добре.

— И?

— И отидохме да вечеряме в „Ан Садърс“.

Прихвам. Гомес се усмихва.

— И той ми разказа същата налудничава история, както и на теб.

— А ти защо му повярва?

— Ами защото изобщо не му пукаше. Личеше си, че ме познава много добре. Имаше ми и номера и му беше все тая. А после… после изчезна, а аз продължих да стоя и… и просто нямах друг избор, освен да повярвам.

Кимам състрадателно.

— Той изчезва по доста внушителен начин. Помня го още от първия път, когато го видях… бях малка. Хенри ми стискаше ръката и — хоп! — след миг вече го нямаше. Ей, а откъде идваше?

— От 2000 година. Изглеждаше много по-стар.

— Изживява какво ли не.

Приятно ми е да си седя и да разговарям за Хенри с човек, който е наясно за какво става въпрос. Усещам прилив на признателност към Гомес, от която не остава и следа, когато той се навежда към мен и казва доста угрижено:

— Не се омъжвай за него, Клер.

— Той още не ми е предлагал брак.

— Знаеш за какво ти говоря.

Седя, без да се помръдвам, гледам ръцете си, които съм положила тихо в скута си. Студено ми е, бясна съм. Гомес ме гледа разтревожено.