Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ядва се. Коя дата сме днес?

— 22 декември 1991 година. Събота.

— О… довечера в „Арагон“ ще свирят „Ле Фам“, нали?

— Да.

Той се смее.

— Мамка му. Каква кошмарна вечер!

Отива при леглото… при моето легло, завива се презглава. Аз се просвам до него.

— Ей! — Никакъв отговор. — От кое време идваш?

— От 13 ноември 1996 година. Тъкмо си лягах. Затова ме остави да поспя или след пет години ще съжаляваш горчиво.

Струва ми се достатъчно разумно. Свалям халата и отново си лягам. Сега не съм на своята страна, сега съм откъм страната на Клер, както напоследък я наричам, защото моята страна е завзета от моя doppelganger 49 49 Двойник (нем.). — Б.пр. . От тази страна на леглото всичко изглежда малко различно. Все едно сте затворили едното си око и гледате нещо отблизо, после го гледате и с другото око. Лежа и правя това — гледам фотьойла, по който са намятани дрехите ми, костилката от праскова на дъното на винената чаша върху перваза, дясната си длан отгоре. Трябва да си изрежа ноктите, а с този апартамент сигурно мога да кандидатствам за помощ от средствата, които правителството отпуска на пострадали от природни бедствия. Може би допълнителното ми Аз ще пожелае да се включи и да помогне да поразчистим къщата, тъкмо да оправдае разходите по пребиваването си тук. Опитвам се да си спомня какво има в хладилника и в шкафовете и стигам до извода, че сме се запасили добре. Смятам довечера да доведа Клер и не знам какво да правя с излишното си тяло. Хрумва ми, че тя може би ще предпочете да бъде с тази моя по-късна редакция, защото в края на краищата те се познават по-добре. Кой знае защо, това ме натъжава. Мъча се да не забравям, че каквото извадим днес, ще го добавим по-късно, но пак ме е страх и ми се иска единият от нас двамата просто да се разкара.

Разглеждам двойника си. Свил се е като таралеж, с гръб към мен, и очевидно спи. Завиждам му. Той е аз, но аз все още не съм той. Изживял е пет години, които за мен все още са си пълна загадка, все още са се спотаили и само чакат да изскочат, сякаш са на пружина, и да ме захапят. Той, разбира се, е вкусил от насладите, които има да се вкусват, за мен те чакат като кутия недокоснати шоколадови бонбони.

Опитвам се да го видя през очите на Клер. Защо с къса коса? Винаги съм си харесвал черната къдрава коса до раменете, нося я така още от гимназията. Но рано или късно ще я отрежа. Хрумва ми, че косата е едно от многото неща, които със сигурност напомнят на Клер, че не съм точно човекът, когото тя познава от най-ранно детство. Аз съм близко подобие, което тя тихомълком направлява към самия мен, както съществувам в съзнанието й. Какво щях да бъда без нея?

Не мъжът, който диша бавно и дълбоко в другия край на леглото. Вратът и гърбът му са нагънати от гръбначния стълб и ребрата. Кожата му е гладка, почти без косми, вместена само в стегнатите мускули и кости. Той е капнал от умора, но въпреки това спи така, сякаш ей сега ще скочи и ще хукне. Дали излъчвам чак такова напрежение? Вероятно. Клер се оплаква, че не се отпускам, докато не грохна, но когато съм с нея, всъщност често ми е спокойно. Това мое по-възрастно Аз изглежда по-слабо и стегнато, по-плътно и сигурно. С мен обаче то може да си позволи да се перчи: усвоил е номера ми толкова добре, че в мой интерес е да се примирявам с него.

Сега е 7:14 и е ясно, че тепърва няма да заспя. Ставам от леглото и слагам кафе. Обличам си бельо и долнище на анцуг и се протягам. Напоследък коленете ме наболяват, затова им слагам наколенки. Нахлузвам чорапи и завързвам връзките на износените маратонки, вероятната причина за болките в коленете, после се заричам още утре да си купя нови. Трябваше да попитам госта си какво е времето навън. Всъщност едва ли е нужно — декември в Чикаго: ужасното време си е просто de rigueur 50 50 Задължително (фр.). — Б.пр. . Обличам набързо допотопната си тениска от Чикагския кинофестивал, черно горнище на анцуг, дебел оранжев суичър с качулка и с големи „Х“-ове, сложени отпред и отзад със светеща лепенка. Грабвам ръкавиците и ключовете и излизам навън в деня.

Денят не е лош, доколкото може да не е лош ден в началото на зимата. По земята има съвсем малко сняг, с който вятърът си играе и подмята напред-назад. На Дирборн има задръстване, заради което се чува концерт от звуци на двигатели, небето е сиво — бавно изсветлява до бледосиво.

Завързвам ключовете за едната маратонка и решавам да си направя кроса около езерото. Затичвам се бавно на изток по Делауер към Мичиган Авеню, минавам по надлеза и хуквам по алеята за велосипедисти, на север по плажа при Оук Стрийт. Днес навън са излезли само заклетите поклонници на бягането за здраве и велосипедисти. Езерото Мичиган е наситено аспидно на цвят, водата се е отдръпнала и е оголила тъмнокафява ивица пясък. Над главата ми и нататък над водата кръжат чайки. Движа се бързо: студът е немилостив към ставите и аз постепенно си давам сметка, че тук, край езерото, си е доста студено, някъде към минус седем-осем градуса. Затова тичам малко по-бавно от обикновено, за да се постопля и да напомня на клетите си колене и глезени, че житейското им предназначение е да ме носят бързо и надалеч, когато им кажа. Усещам в гърдите си студения сух въздух, усещам как сърцето ми бие ведро и когато излизам на Норт Авеню, се чувствам прекрасно и увеличавам скоростта. За мен бягането е много неща: оцеляване, спокойствие, въодушевление, самота. То е доказателство, че съществувам телесно, че имам власт над движенията си в пространството, макар и не във времето, че тялото се подчинява, макар и временно, на волята ми. Докато тичам, размествам въздуха, нещата около мен идват и си отиват, а пътеката се движи под краката ми като филмова лента. Помня как, като малък, много преди видеоигрите и Мрежата, си прожектирах филмчета с допотопно прожекционно апаратче в училищната библиотека и се взирах в тях, като въртях копчето, което местеше с бибипкане рамката. Вече не помня какво е имало на филмчетата, за какво са били те, но помня миризмата в библиотеката и как при всяко бибипкане подскачах. Сега летя — златно чувство, сякаш мога да тичам направо във въздуха, и съм непобедим, нищо не може да ме спре, нищо не може да ме спре, нищо, нищо, нищо, нищо…