Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Не мога, Ингрид, просто не мога! Съжалявам…

— Хенри!

Тя се завтича към него и точно тогава двамата ме виждат как стоя като попарена насред коридора. Хенри е мрачен, хваща ме за ръката и двамата тръгваме бързо към стълбите. След като изкачвам три стъпала, се обръщам и виждам, че Ингрид стои и ни гледа с ръце на кръста, безпомощна и напрегната. Хенри също хвърля един поглед назад, после се обръщаме и продължаваме нагоре по стълбите.

Намираме масата, която като по чудо още е свободна и дори връхните ни дрехи са там. Осветлението постепенно угасва и Хенри повишава тон, за да надвика врявата на тълпата.

— Извинявай. Така и не стигнах до бара, натъкнах се на Ингрид…

„Коя е Ингрид?“ Спомням си как съм стояла в банята на Хенри с червилото в ръка и тъкмо да попитам, когато се спуска мрак и на сцената излизат „Вайълънт Фам“.

Гордън Гейно застава пред микрофона и ни гледа на кръв, после екват застрашителни акорди, той се навежда напред и подхваща началото на „Мехур върху Слънцето“, а ние с Хенри седим и слушаме, после по едно време той се надвесва към мен и крещи:

— Ако искаш, да си тръгваме.

Дансингът е мътилка от блъскащо се човечество.

— Танцува ми се!

На Хенри очевидно му олеква.

— Страхотно! Ура! Ела!

Смъква вратовръзката си и я напъхва в джоба на якето. Провираме се отново долу и влизаме в залата на партера. Виждам Шарис и Гомес, танцуват, общо взето, заедно. Шарис е изпаднала в нещо като транс и не забелязва нищо. Гомес почти не се помръдва и е стиснал между устните си цигара, която е в абсолютно водоравно положение. Вижда ме и ми махва колкото да не е без хич. Докато се промушваме през тарапаната, все едно нагазваме в езерото Мичиган: множеството ни подхваща и ни понася към сцената. Реве:

— Още! Още!

А „Фам“ отвръщат, като се нахвърлят с безумен устрем на инструментите.

Хенри се движи, вибрира заедно с баса. Застанали сме точно до най-голямото гъмжило, където всички танцуват под звуците на музиката, блъскат се с невероятна скорост, поклащат хълбоци, размахват ръце.

Ние също танцуваме. Музиката минава през мен, звуковите вълни ме сграбчват за гърба, движат краката ми, хълбоците, раменете, без да се допитват до разума. („Красиво момиче, хубава рокля имаш, усмивка на гимназистка, о, да, къде ли е сега, мога само да гадая.“) Отварям очи и виждам, че докато танцува, Хенри не престава да ме гледа. Когато вдигам ръце, той ме хваща през кръста и аз подскачам. Сякаш цяла вечност виждам дансинга. Някой ми маха, но още преди да съм разбрала кой, Хенри отново ме пуска долу. Танцуваме, като се докосваме, танцуваме, като се отдалечаваме един от друг. („Как да обясня личната болка?“) По мен се стича пот. Хенри тръсва глава, косата му се превръща в черно размазано петно, цялата съм в капки от неговата пот. Музиката ни възпламенява, присмива ни се („Нямах за какво да живея, нямах за какво да живея, нямах за какво да живея“). Хвърляме се към нея. Тялото ми е гъвкаво, краката ми са изтръпнали, от чатала чак до темето ме пронизва усещането за бяла топлина. Косата ми се е превърнала в мокри въжета, които са полепнали по ръцете, врата, лицето, гърба ми. Музиката се блъсва в стена и спира. Сърцето ми ще се пръсне. Слагам ръка върху гърдите на Хенри и съм изненадана, че неговото сърце бие съвсем малко по-ускорено.

Малко по-късно влизам в дамската тоалетна и виждам, че Ингрид седи на една мивка и плаче. Пред нея стои дребничка негърка с красиви дълги тънки плитки, която й говори нежно и я милва по косата. Стоновете на Ингрид отекват о влажните жълти плочки. Понечвам да изляза и с движението привличам вниманието на двете жени. Те ме поглеждат. Ингрид изглежда ужасно. Няма и помен от тевтонското й величие, лицето й е червено и подпухнало, гримът й се е размазал на вадички. Тя ме гледа свъсена и сломена. Чернокожата жена идва при мен. Тя е миловидна и крехка, смугла и тъжна. Застава съвсем близо и проронва:

— Как се казваш, сестро?

Колебая се.

— Клер — представям се накрая.

Тя се извръща назад към Ингрид.

— Клер. Слушай какво ще ти кажа. Бъркаш се там, където не ти е работа. Хенри не е цвете за мирисане, но той не е цветето за мирисане на Ингрид и ще постъпиш много неразумно, ако се занимаваш с него. Чу ли какво ти казах?

Изобщо не ме интересува, но не се сдържам.

— Какво говорите?

— Щяха да се женят. После Хенри би отбой, каза на Ингрид, че съжалявал, но да не му се сърдела и да забравела. Лично според мен хич не й е притрябвал, но тя не иска и да чуе. Държи се лошо с нея, пие като невидял, изчезва с дни, после се връща, все едно не е било нищо, спи с всяка, която стои достатъчно дълго мирна. Ето такъв е Хенри. Само да не кажеш, че не са те предупредили, когато започнеш да се тръшкаш и да ревеш.