Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Трябва да отида в „Сейнт Базил“ — осведомява ме тя. — Имам репетиция. — Ще дойдете ли на църква?

Стрелвам с очи Клер, която кима едва забележимо, и отговарям на Алиша:

— Разбира се.

Всички въздишат от… от какво ли — от облекчение? Спомням си, че в края на краищата, освен ден на личното ми изкупление Рождество е и християнски празник. Алиша излиза. Представям си как мама ми се присмива, как е вдигнала високо добре оформени с пинцетата вежди при вида на сина си, наполовина евреин, сред рождественското гъмжило на неверниците, а аз й се заканвам наум с пръст. „И ти си седнала да ми натякваш! — казвам й. — Нали си се омъжила за епископянин!“ Поглеждам към чинията си, в нея има шунка, грах и малко салатка. Не ям свинско и ненавиждам грах.

— Клер ни каза, че сте библиотекар — обажда се Филип и аз си признавам, че наистина е така.

Обсъждаме набързо „Нюбъри“ и хората от настоятелството на библиотеката, които освен това са клиенти на кантората на Филип — тя явно е в Чикаго и аз недоумявам, защо семейството на Клер живее чак тук, в Мичиган.

— Вили — обяснява ми той и аз си спомням как Клер ми е споменавала, че баща й съставя главно завещания.

Представям си възрастни богаташи, които намазани с кремове против изгаряне с висок защитен фактор, се излежават по частните си плажове и решават да лишат някоя от издънките си от наследство, след което се пресягат, вдигат клетъчния телефон и се обаждат на Филип. Сещам се, че Ейви, който седи точно пред баща ми в Чикагския симфоничен оркестър, също има вила тук някъде. Споменавам това и всички наострят уши.

— Познавате ли го? — пита Лусил.

— Разбира се. Двамата с баща ми седят един до друг.

— Седят един до друг ли?

— Да. Първа и втора цигулка са.

— Баща ви е цигулар?

— Да.

Обръщам се към Клер, която гледа майка си така, сякаш й казва: „Стига си ме злепоставяла.“

— И свири в Чикагския симфоничен оркестър?

— Да.

Лицето на Лусил се оцветява в розово, сега вече знам от кого Клер е наследила способността да се изчервява.

— Как смятате, дали той ще се съгласи да послуша как свири Алиша? Ако му дадем запис?

Мрачно се надявам Алиша да е много-много добра. Какви ли не хора постоянно затрупват татко със записи. После ми хрумва нещо по-добро.

— Алиша е виолончелистка, нали?

— Да.

— Учител ли търси?

Намесва се и Филип.

— Тя учи при Франк Уейнрайт в колежа на Каламазу.

— Защото мога да дам записа на Йоши Акава. Един от учениците му току-що замина на работа в Париж.

Йоши е голям симпатяга и първо виолончело. Знам, че ако не друго, поне ще изслуша записа, докато баща ми, който не дава уроци, просто ще го забута някъде. Лусил е във възторг, дори Филип изглежда доволен. На Клер явно й олеква. Марк се храни. Леля Дълси, тъничка, с розова коса, изобщо не обръща внимание на разговора. Дали не е глуха? Поглеждам Шарън, която седи от лявата ми страна и не е казала и дума. Има нещастен вид. Филип и Лусил обсъждат кой запис да ми дадат и дали Алиша да не направи нов. Питам Шарън дали за пръв път е тук и тя кима. Тъкмо да й задам друг въпрос, и Филип ме пита каква е по професия майка ми — поглеждам Клер така, сякаш я укорявам: „Нищо ли не си им казала?“

— Майка ми беше певица. Вече е покойница.

Клер добавя тихо:

— Той е син на Анет-Лин Робинсън.

Със същия успех можеше да им съобщи, че майка ми е Дева Мария — лицето на Филип грейва. Лусил размахва длани, все едно пърха с криле.

— Невероятно… фантастично! Имаме всичките й плочи… Und so wiete. — После обаче Лусил казва: — Срещала съм я, когато бях млада. Татко ме заведе на „Мадам Бътерфлай“, имаше познат, който после ни вкара зад кулисите и отидохме в гримьорната й: тя седеше там, сред всички тези цветя! И при нея имаше едно малко момченце, ами да, това сте били вие!

Кимам и се опитвам да си възвърна гласа. Клер казва:

— Как изглеждаше?

Марк пита:

— Днес следобед ще покараме ли ски?

Филип кима. Лусил се усмихва, потънала в спомените си.

— Беше невероятно красива, още беше с перуката, с дългата черна коса, и гъделичкаше с нея момченцето, а то танцуваше около нея. Тя имаше прелестни ръце, на ръст беше точно колкото мен, слабичка такава, беше еврейка, но аз си помислих, че прилича повече на италианка…

Лусил млъква и ръката й полита към устата, а очите й се забиват в чинията ми, която е празна, ако не броим няколкото зърна грах.

— Евреин ли сте? — пита любезно Марк.

— Вероятно бих могъл да бъда, но никой не е държал на това. Майка ми почина, когато бях на шест години, а татко е епископянин вероотстъпник.