Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Саут Хейвън, деветдесет километра.

Трийсет и два, двайсет, пет, един.

Пътят „Финикс“.

Магистралата „Блу Стар“.

И после: пътят „Миграм“. Пресягам се да събудя Хенри, но той вече е буден. Усмихва се притеснено и поглежда през прозореца към безкрайния тунел от голи зимни дървета, под които минаваме с бясна скорост, а когато отпред изниква портата, аз бръквам в жабката, за да извадя дистанционното: портата се отваря и ние минаваме през нея.

Къщата изниква като в книжка с подвижни картинки. Хенри ахва и започва да се смее.

— Какво? — питам аз, все едно се защитавам.

— Не знаех, че е толкова огромна. Колко стаи има в това чудовище?

— Двайсет и четири — отговарям.

Ета ни маха от прозореца в антрето, докато аз завивам по алеята и спирам недалеч от входната врата. В сравнение с последния път, когато съм идвала, косата на Ета е по-прошарена, но лицето й е поруменяло от радост. Докато слизаме от автомобила, тя се спуска предпазливо по заледените стъпала отпред, както е без палто, само по красивата морскосиня рокля с дантелената яка, и внимателно пази равновесие с ортопедичните обувки, а аз се затичвам към нея, за да я хвана за ръка, ала Ета ми маха да се дръпна, докато не стъпва на най-долното стъпало, където ме прегръща и ме целува (долавям с трепет миризмата й на „Ноксзема“ 58 58 Марка кремове и други козметични препарати. — Б.пр. и на пудра), а Хенри стои отстрани и чака.

— Я, кой ни е дошъл! — възкликва Ета, сякаш той е малко дете, което съм довела, без да предупредя.

— Ета Милбауер, Хенри Детамбъл — запознавам ги аз.

Виждам върху лицето на Хенри едно малко „О“ и се чудя за кого ли е помислил Ета. Той снишава глас и ме пита:

— А багажът?

Обяснявам му, че Питър ще има грижата.

— Къде са всички? — възкликвам, а Ета отговаря, че след петнайсет минути ще обядваме и да сме си съблечели връхните дрехи, да сме се измиели и да сме идвали направо в трапезарията.

Оставя ни в антрето и се оттегля към кухнята. Аз се обръщам, събличам си палтото и го окачвам в дрешника в антрето. Когато се извръщам отново към Хенри, той маха на някого. Поглеждам и виждам, че Нел е подала от трапезарията широко чипоносо лице и се усмихва, след което се завтичам по коридора и я млясвам, а тя се залива от смях и заявява:

— Хубав мъж, дяволице.

После пак се шмугва в стаята още преди Хенри да е дошъл при нас.

— Нел? — опитва се той да налучка и аз кимам.

— Не е срамежлива, просто има много работа — обяснявам му. Водя го по задното стълбище на втория етаж. — Ти си тук — казвам му и отварям вратата на синята спалня. Той я оглежда и тръгва с мен нататък по коридора. — А това е моята стая — допълвам притеснена, а Хенри се шмугва покрай мен, застава насред килима и просто разглежда, после се извръща към мен и аз виждам, че не е познал нищо: нищо в стаята не буди никакви спомени и на мен ми хрумва мисъл, която ме прорязва като с нож: всичките дребни предмети и сувенири в този музей на нашето минало са като любовни писма, изпратени на неграмотен човек.

Хенри взима едно гнездо на мушитрънче (първото от многото птичи гнезда, които ми е подарявал през годините) и заявява:

— Красиво е. — Аз кимам и отварям уста да му кажа, а той го връща върху лави дата и пита: — Вратата заключва ли се?

Щраквам ключалката и ние двамата закъсняваме за обяд.

Хенри : Почти спокоен съм, докато слизам след Клер по стълбите и вървя по тъмния студен коридор към трапезарията. Всички вече се хранят. Помещението е с нисък таван и е уютно, малко в стила на Уилям Морис 59 59 Уилям Морис (1834–1896), английски писател, дизайнер и социалист, един от най-блестящите новатори във вътрешното обзавеждане, предшественик на съвременния графичен дизайн. — Б.пр. , вътре е топло от огъня, който пука в малката камина, а по прозорците има толкова много скреж, че не виждам нищо навън. Клер отива при тънка жена със светлочервена коса, явно майка й, която понавежда глава, та Клер да я целуне, и се надига на стола, за да се ръкува с мен. Клер ми я представя като „майка ми“, аз я наричам „госпожо Абшир“, а тя начаса възкликва:

— О, наричайте ме Лусил, като всички останали!

И се усмихва уморено, но сърдечно, сякаш е блестящо слънце в друга галактика. Сядаме един срещу друг. Клер се разполага между Марк и възрастна жена, която се оказва сестра на баба й — леля Дълси, а аз съм между Алиша и закръглено красиво русо момиче, което ми представят като Шарън и което май е с Марк. Бащата на Клер седи на челно място и първото ми впечатление е, че той е силно разтревожен от мен. Красивият сприхав Марк изглежда не по-малко притеснен. Виждали са ме и преди. Питам се какво ли съм правел, та са ме забелязали, запомнили са ме и сега, когато Клер ни запознава, се дръпват едва забележимо с погнуса. Но Филип Абшир е адвокат, владее чертите си и само след минута е любезен и усмихнат, самото въплъщение на гостоприемния домакин, баща на гаджето ми, плешивеещ застаряващ мъж с авиаторски очила и атлетично тяло, което обаче се е отпуснало, с малко шкембе, но силни ръце, ръце, които играят тенис, и сиви очи, които продължават да ме оглеждат предпазливо въпреки сърдечната усмивка. На Марк му е по-трудно да прикрие объркването си и всеки път, когато срещна погледа му, той забива очи в чинията. Алиша не е такава, каквато очаквах, държи се мило и делово, но малко странно, отнесено. И тя като Марк е с тъмната коса на баща си и — донякъде — с чертите на майка си: изглежда така, сякаш някой се е опитал да съчетае Клер и Марк, но после се е отказал и е запълнил празнотите с мъничко от външността на Елинор Рузвелт. Филип казва нещо и Алиша се смее — изведнъж става красива и изненадан, аз се обръщам към нея, докато тя се изправя.