Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Знаех си аз, че ще ме помислиш за луда. Но честен кръст, наистина ми се случи. Мъжът също се поизненада, защото аз стоях там и го зяпах, и се чудех какво ли ще ми направи този гол тип, дали ще ме изнасили, или ще ме убие, а той само ме погледна и ми каза: „О, Алиша, здравей“, после влезе в Читалнята и затвори вратата.

— Е, и?

— Изтичах горе, заблъсках по вратата на Марк, а той ми викна да съм се разкарала, накрая обаче ми отвори и беше толкова изумен, че мина цяла вечност, докато схване какво му обяснявам, а после, разбира се, не ми повярва, накрая обаче го убедих да слезе с мен долу, той почука на вратата на Читалнята, и двамата бяхме страшно уплашени, беше като с Нанси Дру, мислиш си: „Майко мила, тези момичета наистина са много тъпи, защо не са повикали полиция“, но не се случи нищо, накрая Марк отвори вратата и вътре нямаше никого, и той ми се ядоса ужасно, обвини ме, че съм си измисляла, ама след това решихме, че мъжът се е качил горе, затова отидохме и седнахме в кухнята до телефона с големия нож на Нел върху плота.

— Защо не си ми споменавала за това?

— Когато ти се прибра, вече се чувствах ужасно глупаво, знаех, че татко ще го вземе много присърце, а всъщност не се беше случило нищо… но не беше и смешно, и на мен не ми се говореше за това. — Алиша се смее. — Попитах баба дали в къщата има духове, отговори ми, че поне тя не знаела да има.

— И този мъж или дух приличаше на Хенри, така ли?

— Да! Кълна ти се, Клер, направо не знам как не умрях, когато двамата влязохте и аз го видях… съвсем същият! Дори гласът му е такъв. Е, онзи тип, когото видях в сутерена, беше с по-къса коса и беше по-стар, някъде към четирийсетте…

— Но ако той е бил на четирийсет и това е станало преди пет години… сега Хенри е само на двайсет и осем, излиза, че тогава е бил на двайсет и три, Алиша.

— А, да. Но е много странно, Клер… той има ли брат?

— Няма. И не си приличат с баща си.

— В такъв случай сигурно е било астрална проекция или нещо от този род.

— Пътешествие във времето — усмихвам се аз.

— Ами да! Господи, колко странно.

За миг екранът става тъмен, после отново сме с Дона и с храста хортензии, а Джими Стюарт го обикаля с хавлията, метната върху ръката му. Той се заяжда с Дона, казва й, че щял да продава билетчета на желаещите да я видят. „Ах, мръсникът му с мръсник“, мисля си аз и се изчервявам при спомена за нещата, които съм говорила и правила с Хенри по въпроса за дрехите и голотата. После обаче се приближава кола и Джими Стюарт мята на Дона хавлията.

— Баща ти е получил удар — съобщава някой от колата и без дори да се обръща, Джими се хвърля в нея и потегля, а Дона остава да стои съкрушена сред листака.

Очите ми плувват в сълзи.

— Господи, Клер, какво толкова се е случило, той ще се върне — напомня ми Алиша.

Усмихвам се и двете продължаваме да гледаме как господин Потър убеждава клетия Джими Стюарт да зареже колежа и да се отдаде на банковото дело.

— Копелдак — казва Алиша.

— Гаден копелдак — съгласявам се аз.

Хенри : Страшно притеснен съм, когато от студения нощен въздух влизаме в топлата и светла църква. Никога досега не съм присъствал на католическа служба. Последния път, когато съм бил на религиозна служба, беше на погребението на мама. Държа се като слепец за ръката на Клер, която ме повежда по пътеката в средата и после покрай един от празните редове. Заедно с другите от семейството си, тя коленичи на възглавничките долу, а аз сядам, както ми е казала Клер. Подранили сме. Алиша изчезна някъде, Нел седи зад нас заедно с мъжа си и със сина си, който служи във флота, но сега е в отпуск. Дълси се настанява до една своя съвременница. Клер, Марк, Шарън и Филип са коленичили в различно настроение: Клер е притеснена, Марк е разсеян, Шарън е спокойна и вглъбена, Филип е изтощен. Църквата е пълна с екзотични червени цветя. Вътре мирише на восък и на мокри палта. Вдясно от олтара има красиво изработена сцена с Мария, Йосиф и придружавалите ги. В църквата влизат още и още хора, които си избират места и се поздравяват. Клер сяда предпазливо до мен, Марк и Филип правят същото, Шарън остава на колене още няколко минути, после всички седим притихнали един до друг и чакаме. На сцената — или олтара, или както там се казва — излиза мъж в костюм, който проверява микрофоните, прикрепени на малките поставки за четене, после пак изчезва някъде отзад. Сега има много повече хора, претъпкано е. Алиша се появява в лявата част на сцената заедно с още две жени и с един мъж, всички носят инструментите си. Русата жена е цигуларка, а жената с коса с миши цвят свири на виола, мъжът също е цигулар и е толкова възрастен, че върви прегърбен, тътрузейки крака. Всички са облечени в черно. Сядат на сгъваемите столове, включват осветлението над пюпитрите, разлистват нотите, дърпат различни струни и се поглеждат. Всички изведнъж млъкват и в това мълчание се чува дълга бавна нота, която изпълва пространството и не е свързана с някое познато музикално произведение, а просто си съществува и пребъдва. Алиша движи лъка бавно, едва ли е възможно човек да го прокарва по-бавно, и звукът, който се чува, сякаш не идва от никъде, а се ражда между ушите ми и кънти в черепа ми като пръсти, които милват мозъка ми. После Алиша спира. Тишината, която следва, е кратка, но пълна. Сетне й четиримата музиканти се впускат в действие. След онази едничка проста нота музиката им е несъзвучна, модерна и дразнеща и аз се питам — Барток? После обаче осъзнавам какво чувам и си давам сметка, че свирят „Тиха нощ“. Не проумявам защо звучи толкова странно, докато не виждам как русата цигуларка изритва стола на Алиша и след един такт произведението си идва на фокус. Клер ме поглежда и се усмихва. Всички в църквата се успокояват. „Тиха нощ“ отстъпва място на химн, който не познавам. Всички стават на крака. Извръщат се към задната част на църквата и свещеникът тръгва по пътеката в средата, придружен от многобройна свита малки момчета и неколцина мъже в костюми. Те вървят тържествено към предната част и заемат местата си. Музиката заглъхва внезапно. О, не, мисля си, сега какво? Клер ме хваща за ръката и двамата стоим заедно сред множеството, и ако има Бог, тогава, Боже, направи така, че да стоя тук тихо, без да бия на очи, тук и сега, тук и сега.