Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Става и излиза от стаята, а след минута чувам как се качва по стълбите. Отправям бърза молитва: „Моля Те, Боже, нека Хенри не тръгне да пътешества във времето, особено сега, когато се каним да ходим на църква и аз няма да мога да обясня изчезването му.“ Алиша се покатерва на канапето, точно когато върху екрана се появяват първите надписи.

— Той не издържа много — отбелязва тя.

— Наистина получава страшно главоболие. Както когато лежиш на тъмно, не се помръдваш и е достатъчно някой да каже „бау“, та главата ти да се пръсне.

— О! — Джеймс Стюарт размахва цяло тесте туристически дипляни, но заминаването му е осуетено, защото той трябва да отиде да потанцува. — Много е сладък.

— Кой, Джими Стюарт ли?

— И той. Говорех ти за твоя човек. За Хенри.

Усмихвам се. Горда съм, сякаш аз съм създала Хенри.

— Да.

От другия край на препълненото помещение Дона Рийд 68 68 Дона Рийд (1921–1986), известна американска актриса, изпълнителка на ролята на съпругата в „Прекрасен живот“. — Б.пр. озарява с усмивка Джими Стюарт, Сега те танцуват, а съперникът на Джими Стюарт е натиснал копче, с което дансингът се отваря над плувен басейн.

— Мама наистина го харесва.

— Алилуя!

Дона и Джими танцуват заднишком в басейна, не след дълго и други във вечерно облекло се цамбурват подир тях във водата, а оркестърът продължава да свири.

Нел и Ета също го одобряват.

— Страхотно. Сега остава да избутаме следващите трийсет и шест часа, без да разваляме първоначалното добро впечатление.

— Е, не е чак толкова сложно. Освен ако… но ти едва ли си толкова тъпа… — Алиша ме поглежда подозрително. — Или си?

— Разбира се, че не.

— Разбира се, че не — повтаря тя като ехо. — Божичко, направо не мога да повярвам, че Марк е такъв смотаняк. — Джими и Дона пеят „Момичета от Бъфало, не излизайте довечера“, като вървят по улиците на Бедфорд Фолс, издокарани съответно в екип за американски футбол и хавлия. — Жалко, че вчера не беше тук. Имах чувството, че татко ще получи инфаркт направо под коледното дърво. Представях си как се свлича върху него и дървото пада отгоре му, така че санитарите и лекарите от линейката трябва да махат всички коледни украшения и подаръци, за да му окажат първа помощ.

Джими предлага на Дона луната и тя я приема.

— Мислех, че в училище са ви учили да оказвате първа помощ.

— Да, но аз щях да съм заета — щях да съживявам мама. Беше ужасно, Клер. Скъсаха се да си крещят.

— Шарън там ли беше?

Алиша се усмихва мрачно.

— Шегуваш ли се? Ние с Шарън бяхме тук и се опитвахме да си говорим любезно, а Марк и нашите си крещяха във всекидневната. След известно време просто млъкнахме и само ги слушахме.

Ние с Алиша се споглеждаме, сякаш си казваме: „Старата песен на нов глас.“ Цял живот сме слушали как майка и татко си крещят един на друг и на нас. Понякога ми се струва, че само още веднъж да видя как мама плаче, ще се махна от тук и няма да се върна повече. Сега ми иде да грабна Хенри и да се върна с колата в Чикаго, където никой няма да ми крещи, никой няма да се преструва, че всичко е наред и нищо не се е случило. Някакъв вбесен мъж с шкембе и по потник крещи на Джеймс Стюарт да престане да дърдори на Дона Рийд, защото с тези приказки ще вземе да я умори, и просто да я целуне. Аз съм напълно съгласна с него, Джими обаче е на друго мнение. Той стъпва върху хавлията и тя я оставя блажено да се свлече, а после, както е гола, се скрива в храста хортензии.

Пускат реклама за „Пица Хът“ и Алиша изключва звука.

— Ей, Клер!

— Да.

— Хенри идвал ли е и друг път тук?

— Не. Не мисля, защо?

Тя се намества притеснена и за миг извръща поглед.

— Ще си помислиш, че съм превъртяла.

— Какво?

— Ами случи ми се нещо много странно. Преди много време… Бях някъде на дванайсет години, уж трябваше да свиря, но после се сетих, че нямам чиста блуза за прослушването, Ета и останалите бяха отишли някъде, бяха оставили Марк да ме наглежда, ама той се беше затворил в стаята си… Слязох долу в мокрото помещение да си търся блузата и чух някакъв звук, като че ли се отвори вратата в южния край на сутерена, онази за помещението с велосипедите. Реших, че е Питър. Та стоя си, значи, на вратата на мокрото, ослушвам се и точно тогава вратата на помещението с велосипедите се отваря и, Клер, няма да повярваш, оттам излезе един чисто гол мъж, който приличаше страшно на Хенри.

Започвам да се смея, но звучи престорено.

— О, я не се занасяй!

Алиша се усмихва.