Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— О, не.

— Да. Преместих ги на друго място…

Малко ме е срам от тази случка, но след дъжд качулка.

— И?

— И ти се появи, а аз започнах да те дразня, докато вече не издържаше.

— И?

— И ти ми скочи и ме залепи до земята, и някъде към трийсетина секунди и двамата си мислехме: „Край, стана тя, каквато стана.“ Не че си се канел да ме изнасилваш, аз си го просех. Но после върху лицето ти се появи онова изражение и ти отсече: „Не“, после стана и си тръгна. Прекоси направо Ливадата и се скри сред дърветата, а аз не те видях отново цели три седмици.

— А! Този мъж е по-свестен от мен.

— Бях толкова стресната от тази случка, че през следващите две години полагах неимоверни усилия да се държа добре.

— Слава богу. Не си представям да ми се налага да проявявам такава воля, и то редовно.

— Да, но го правеше и това е най-изумителното. Дълго си мислех, че не те привличам. Е, щом ни предстои да прекараме живота си в леглото, сигурно можеш и да се въздържаш в моето минало.

— Знаеш ли, изобщо не се шегувам, когато ти казвам, че искам толкова много секс. Давам си сметка, че не е практично. Но все да ти кажа и все не успявам: чувствам се страшно различен. Силно свързан с теб. И според мен точно това ме задържа тук, в настоящето. Физическата връзка, която имаме с теб, сякаш пренастройва съзнанието ми. — Хенри ме гали с върховете на пръстите си по ръката. Вдига поглед. — Имам нещо за теб. Ела да седнеш ето тук.

Ставам и отивам с него в хола. Той прави от леглото канапе и аз сядам на него. Слънцето залязва и стаята е окъпана в розова и оранжева светлина. Хенри отваря писалището, бръква в едно от отделенията и вади атлазена кесийка. Сяда малко встрани, коленете ни се докосват. „Сигурно чува как сърцето ми бие — мисля си аз. — Стигнахме и до това — мисля си. Хенри ме хваща за ръцете и ме гледа вглъбено. — Чакам го много отдавна, доживях го най-сетне, а съм уплашена.“

— Клер!

— Да.

Гласът ми е тих и стреснат.

— Знаеш, че те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да… Хенри. — Плисва ме усещането за déjà vu. — Но знаеш ли… всъщност вече съм омъжена за теб.

Неделя, 31 май 1992 година

(Клер е на 21 години, Хенри — на 28)

Клер : Ние с Хенри стоим във входа на сградата, където той е израсъл. Вече сме малко закъснели, но продължаваме да стоим долу — Хенри се е облегнал на пощенските кутии и затворил очи, диша бавно.

— Не се притеснявай — казвам му. — Не може да бъде по-неприятно от срещата с майка ми.

— Майка ти и баща ти се държаха много мило с мен.

— Но мама е… непредсказуема.

— Баща ми също.

Хенри пъха ключа в ключалката на входната врата, качваме се на Първата стълбищна площадка и той чука на вратата на апартамента. Тя е отворена незабавно от дребна възрастна корейка: Кими. Облечена е в синя копринена рокля, сложила си е яркочервено червило и е изписала малко накриво веждите си. Косата й е прошарена и е сплетена на две плитки, намотани около ушите. Кой знае защо, ми заприличва на Рут Гордън 81 81 Рут Гордън (1896–1985), американска театрална и киноактриса, известна най-вече с ролите си в „Бебето на Розмари“ (1968), „Харолд и Мод“ (1971) и „Такси“ (1978). — Б.пр. . Стига ми до рамото и след като отмята назад глава, казва:

— Ооо, Хенри, та тя е мнооого красива!

Усещам как се изчервявам. Хенри отвръща:

— Забрави ли за добрите обноски, Кими?

А тя се смее и ме поздравява:

— Здравейте, госпожице Клер Абшир.

На което аз казвам:

— Здравейте, госпожо Ким.

Усмихваме се една на друга и жената заявява:

— О, можете да ме наричате Кими, всички ми викат така.

Кимам и тръгвам след нея към хола, където бащата на Хенри седи в един от фотьойлите. Той не казва нищо, само ме гледа.

Слаб е, висок, ъглест и уморен. Не прилича много на Сина си. С къса бяла коса е, с черни очи, дълъг нос и тънка уста, която в ъгълчетата е извита леко надолу. Седи сгърбен, а моето внимание е привлечено от ръцете му, дълги изтънчени ръце, които лежат в скута му като задрямала котка.

Хенри се прокашля и казва:

— Това, татко, е Клер Абшир. Това, Клер, е баща ми, Ричард Детамбъл.

Господин Детамбъл протяга бавно една от ръцете си, а аз пристъпвам напред и я поемам. Леденостудена е.

— Здравейте, господин Детамбъл. Радвам се да се запознаем — казвам аз.

— Така ли? В такъв случай Хенри явно не ви е говорил много за мен. — Гласът му е хриплив и развеселен. — Ще се възползвам от оптимизма ви. Елате да седнете до мен. Кими, ще ни донесеш ли нещо за пиене?