Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Кими е озадачена.

— Защо красиво момиче като вас ще прави такива грозни неща?

Хенри се смее.

— Това, Кими, е изкуство. Пък и са красиви.

— Използвам често цветя — обяснявам й аз. — Ако ми дадете мъртвите си рози, ще ги сложа във фигурата, върху която работя сега.

— Добре — отвръща тя. — На какво е?

— Огромен гарван, направен от рози, влакна и лико от хемерокалис.

— Хм. Защо точно гарван? Гарваните са лоша поличба.

— Така ли? Аз пък смятам, че са прекрасни.

Господин Детамбъл вдига вежда и за секунда изглежда точно като Хенри.

— Имате странни представи за красотата — казва той.

Кими става, събира чиниите от салатата и носи купа зелен фасул й печена патица с малинов розов сос със зърна черен пипер, над която се вие пара. Божествена е. Сега разбирам къде Хенри се е научил да готви.

— Как ви се струва? — пита настойчиво Кими.

— Много е вкусна, Кими — отговаря господин Детамбъл и аз повтарям след него като ехо.

— Май захарта е малко — намесва се и Хенри.

— Да, и на мен така ми се струва — съгласява се Кими.

— Но наистина е много крехка — продължава Хенри и Кими грейва в усмивка.

Аз се пресягам да взема чашата с вино. Господин Детамбъл кима към мен и казва:

— Пръстенът на Анет ви стои добре.

— Много е красив. Благодаря, че разрешихте да го получа.

— Той е с дълга история, както и венчалната халка, която върви заедно с него. Изработен е през 1823 година в Париж за прапрапрабаба ми, казвала се е Жан. Дошъл е в Америка през 1920 година заедно с баба ми Ивет, а от 1969 година, когато почина Анет, седи в едно чекмедже. Хубаво е да го видя отново на дневна светлина.

Поглеждам пръстена и си мисля: „Майката на Хенри го е носела, когато е загинала.“ Извръщам се към Хенри, който, изглежда, си мисли същото, и към господин Детамбъл, който си яде патицата.

— Разкажете ми за Анет — моля го аз.

Той оставя вилицата, подпира се на лакът върху масата, долепя длани до челото си. Надзърта иззад тях към мен.

— Сигурен съм, че Хенри ви е разказал нещо.

— Да. Малко. Израсла съм с нейните плочи, майка ми и баща ми са й почитатели.

Господин Детамбъл се усмихва.

— Е, в такъв случай знаете, че Анет имаше изумителен глас… богат и чист, какъв само глас, какъв обхват… с този глас можеше да изрази душата си и всеки път, когато я слушах, чувствах, че животът ми не се свежда само до биология… тя умееше наистина да чува, разбираше от композиция й знаеше как да пресътвори музикалното произведение… тя, Анет, беше много емоционален човек. Пробуждаше това и у другите. След смъртта й вече не съм чувствал истински нищо.

Той млъква. Нямам сили да го погледна, затова поглеждам Хенри. Той се е вторачил в баща си с такава тъга, че забивам очи в чинията си.

Господин Детамбъл казва:

— Но вие попитахте не за мен, а за Анет. Беше добра и беше велик творец, а тези неща рядко се срещат заедно. Анет правеше хората щастливи, самата тя беше щастлива. Радваше се на живота. Виждал съм я да плаче само два пъти, първия път, когато й подарих този пръстен, и втория, когато роди Хенри.

Поредното мълчание. Накрая аз казвам:

— Имали сте голям късмет.

Той се усмихва, все така, без да сваля длани от лицето си.

— Е, имахме и нямахме. Имахме всичко, за което можехме да мечтаем, после, сякаш след миг, тя лежеше разкъсана на онази магистрала.

Хенри трепва.

— Но не смятате ли — упорствам аз, — че дори и да изгубиш щастието, за предпочитане е да си невероятно щастлив за кратко време, отколкото да караш цял живот сравнително доволен?

Господин Детамбъл впива поглед в мен. Маха дланите от лицето си и продължава да ме наблюдава. После казва:

— Често съм си задавал този въпрос. Вярвате ли в това?

Мисля си за своето детство, колко дълго съм чакала и съм се чудела, за радостта да видя как Хенри върви през Ливадата, след като не съм го зървала със седмици и месеци, мисля си и как съм се почувствала, когато не го бях виждала цели две години и после го открих в читалнята на библиотека „Нюбъри“: радостта, че мога да го докосна, лукса да знам къде е, да знам, че ме обича.

— Да — отговарям. — Вярвам в това.

Срещам погледа на Хенри и се усмихвам. Господин Детамбъл кима.

— Хенри е направил добър избор. — Кими отива да донесе кафе и докато е в кухнята, господин Детамбъл продължава: — Той не е устроен така, че да внася мир в живота на друг човек. Всъщност в много отношения е пълна противоположност на майка си: ненадежден е, на него не може да се разчита, той не мисли за друг, освен за себе си. Кажете ми, Клер, защо, за бога, такова мило момиче иска да се омъжва за Хенри?