Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Не познавам друг човек, който да прилича повече от Бен на библиотекар. Всъщност наистина съм се запознал с него в „Розари“, но той напусна института, преди да го завърши. В сравнение с последния път, когато съм го виждал, е отслабнал и косата му е опадала още повече. Бен е болен от СПИН и всеки път, когато го срещам, се взирам, защото не знам как ще се развие болестта.

— Изглеждаш добре — казвам му.

— Конски дози зитовудин. И витамини, йога, визуализация. И понеже стана дума за това, с какво мога да ти бъда полезен?

— Ще се женя.

Бен е изненадан, после зарадван.

— Честито! За кого?

— За Клер. Познаваш я. Момичето с много дългата червена коса.

— А… да. — Бен се замисля. — Тя знае ли?

— Да.

— Страхотно.

Бен ме поглежда така, сякаш ми казва, че всичко това е прекрасно, но какво общо има той.

— Родителите й готвят тежка сватба в Мичиган. Църква, шаферки, ориз, всички тъпотии. И после пищна гощавка в яхтклуба. Официалното облекло е задължително.

Бен налива кафе и ми връчва голяма чаша с Мечо Пух отпред. Аз добавям сметана на прах. Тук, горе, е студено, а кафето мирише на горчиво, но на хубаво.

— Длъжен съм да присъствам. Длъжен съм да издържа на огромното осемчасово късащо нервите напрежение, без да изчезвам.

— А!

Бен си има начин да посреща проблемите — просто ги приема и това ми действа много успокояващо.

— Трябва ми нещо, което да приспи всичките ми допаминови рецептори.

— Наван, халдол, торазип, серентил, меларил, стелазин…

Бен чисти очилата си в пуловера. Без тях прилича на огромен мишок без косми.

— Надявах се да ми забъркаш ето това тук.

Търся в джинсите листчето хартия, намирам го и му го връчвам. Бен присвива очи и чете:

— 3-(2-)4–96-флуоро-1, 2-беницисоксазол-3-ил… колоиден силициев диоксид, хидропропилова метилцелулоза… пропиленов гликол… — Той ме поглежда озадачен. — Какво е това?

— Ново лекарство за психоза, казва се рисперидон и се продава под името риспердал. Но ще бъде пуснато на пазара чак през 1998 година, аз обаче искам да го опитам сега. Спада към нов клас лекарства, производни на бензисоксазола.

— Откъде го взе това?

— От „Настолния справочник на лекаря“. Изданието от 2000 година.

— Кой го произвежда?

— „Янсен“.

— Знаеш, Хенри, че такива лекарства не ти понасят. Освен ако това не действа по някакъв съвсем нов начин.

— Не знаят как действа. „Селективен моноаминов антагонист, тясно свързан със серотонина тип 2, допамина тип 2, дрън-дрън-дрън…“

— Е, старата песен на нов глас. Защо смяташ, че това ще ти подейства по-добре от халдола?

Усмихвам се търпеливо.

— Просто предполагам въз основа на данните. Но не знам със сигурност. Можеш ли да го направиш?

Бен се колебае.

— Мога, мога.

— Бързо ли? Иска се известно време, за да се натрупа в организма. — Ще ти съобщя. Кога е сватбата?

— На двайсет и трети октомври.

— Ммм. Каква е дозата?

— Започваш с един милиграм и после увеличаваш.

Бен се изправя, протяга се. В мъждивата светлина на студената стая изглежда стар, прежълтял като болен от жълтеница, с пергаментова кожа. Допада му предизвикателството („Хей, я да забъркаме това авангардно лекарство, което още не е изобретено от никого!“), но и го е страх да поеме риска.

— Ти, Хенри, дори не си сигурен, че ти пречи именно допаминът.

— Виждал си резултатите от изследванията.

— Да, да. Защо просто не караш така? Лекарството може да ти подейства по-неприятно, отколкото заболяването.

— Бен. Ако точно в този момент щракна с пръсти… — Изправям се, навеждам се към него и наистина щраквам с пръсти. — И ти внезапно се озовеш в стаята на Алън от 1986 година…

— Ще го убия този негодник.

— Да, но не можеш, защото не си го убил. — Той затваря очи, клати глава. — И не можеш да промениш нищо: Алън пак ще се разболее, ти пак ще се разболееш und so wiete. Как ще се чувстваш, ако ти се наложи да наблюдаваш отново и отново как той умира? — Бен сяда на сгъваемия стол. Не ме гледа. — Ето какво е, Бен. Да, понякога е забавно. Но най-често се губиш, крадеш и се опитваш просто да…

— Да оцелееш. — Той въздиша. — Господи, не проумявам защо изобщо те търпя.

— Защото не си виждал такова чудо? Заради хлапашката ми красота?

— Дрън-дрън. Ей, поканен ли съм на сватбата?

Стряскам се. И през ум не ми е минавало, че Бен ще поиска да дойде.

— Да! Ама наистина ли? Ще дойдеш ли?

— По-забавно е, отколкото по погребенията.

— Страхотно! Моята част от църквата се запълва бързо. Ти си осмият поканен.