Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Стиска зърната на гърдите ми — с все сила. По дяволите добродетелността. Вече съм разгадал механиката на роклята й.

На другата сутрин

Клер : Събуждам се и не знам къде съм. Непознат таван. Приглушеният шум на уличното движение. Лавици с книги. Син фотьойл, където е метната кадифената ми рокля и над нея е нагъната вратовръзка. После си спомням. Извръщам глава, до мен е Хенри. Толкова просто е, все едно съм го правила цял живот. Той спи непробудно, свит в неправдоподобна поза, сякаш е изхвърлен от морето на някой плаж, закрил е с ръка очите си, за да не му блести слънцето, дългата му черна коса се е разпиляла по възглавницата. Толкова просто. Ето ни и нас. Тук и сега, най-после сега.

Ставам внимателно от леглото на Хенри. То служи и за канапе. Пружините изскърцват. Между леглото и лавиците с книги няма много място, затова се промушвам на една страна до коридора. Банята е съвсем мъничка. Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата, която е порасла и е станала огромна, затова трябва да протяга ръка през прозореца, за да се обърне. Малкият декоративен радиатор бълва горещина. Изпишквам се и си измивам лицето и ръцете. И тогава забелязвам, че на бялата порцеланова поставка има две четки за зъби.

Отварям шкафчето с огледалото. Самобръсначки, крем за бръснене, вода за уста „Листерин“, тиленол 14 14 Американското име на парацетамола. — Б.пр. , лосион за след бръснене, синя пемза, клечка за зъби, дезодорант на най-горното рафтче. Крем за ръце, тампони, кутийка от диафрагма против забременяване, дезодорант, червило, опаковка мултивитамини, тубичка спермицид на долното рафтче. Червилото е много тъмночервено.

Стоя и държа червилото. Призлява ми. Питам се как ли изглежда другата жена, как се казва. Питам се откога ходят. Вероятно от доста време. Връщам червилото на мястото му, затварям шкафчето. Виждам се в огледалото — бледа, с коса, щръкнала във всички посоки. „Е, която и да си, сега вече съм тук. Ти може и да си миналото на Хенри, аз обаче съм неговото бъдеще.“ Подсмихвам се. Отражението ми отсреща прави гримаса. Вземам бялата хавлия за баня на Хенри, която виси отзад на вратата. Под нея е закачен светлосин копринен халат. Кой знае защо, ми е по-приятно с неговата хавлия.

Връщам се в хола, Хенри още спи. Вдигам от перваза на прозореца ръчния си часовник и виждам, че е едва шест и половина. Притеснена съм, не ми се ляга отново. Отивам в кухничката да потърся кафе. По всички плотове и по печката има камари чинии, купчинки списания и друго четиво. В мивката дори се мъдри един чорап. Разбирам, че снощи Хенри просто е струпал безогледно всичко в кухнята. Винаги съм го мислела за много подреден. Сега се изяснява, че е от хората, които държат на външния си вид, но иначе са си мърлячи. Намирам в хладилника кафе, намирам и кафеварката и я включвам. Докато чакам кафето, разглеждам лавиците с книгите на Хенри.

Ето го онзи Хенри, когото познавам. „Елегии, песни и сонети“ на Дън. „Доктор Фаустус“ на Кристофър Марлоу. „Голият обяд“. Ан Брандстрийт, Имануил Кант. Барт, Фуко, Дерида. „Песни на невинността и на опита“ на Блейк. „Мечо Пух“. „Анотираната Алиса“. Хайдегер. Рилке. „Тристрам Шанди“. „Смъртоносно пътуване до Уисконсин“. Аристотел. Епископ Баркли. Андрю Марвел. „Хипотермия, премръзване и други причинени от студа наранявания“.

Леглото изскърцва и аз подскачам. Хенри е седнал и ме гледа с очи, присвити срещу утринната светлина. Той е толкова млад, толкова предишен… Още не ме познава. Изведнъж ме дострашава, че е забравил коя съм.

— Май ти е студено — казва Хенри. — Ела да си легнеш пак, Клер.

— Направих кафе — предлагам му аз.

— Ммм, надушвам го. Но първо ела да ми кажеш „добро утро“.

Лягам, както съм с неговата хавлия. Хенри плъзга ръка под нея и за миг се спира — виждам, че е направил връзката и се опитва да види банята през моите очи.

— Това притеснява ли те? — пита ме.

Колебая се.

— Да. Притеснява ме. Разбира се.

Хенри сяда в леглото, аз също сядам. Извръща глава към мен, поглежда ме.

— Беше почти приключило.

— Почти ли?

— Смятах да скъсам с нея. Просто неподходящ момент. Или подходящ, и аз не знам. — Взира се в лицето ми и търси — какво ли? Прошка? Хенри няма никаква вина. Откъде е могъл да знае? — От доста време се измъчваме взаимно… — Той говори все по-бързо и по-бързо и накрая млъква. — Интересува ли те?

— Не.

— Благодаря ти. — Хенри прокарва длани по лицето си. — Извинявай. Не знаех, че ще дойдеш, иначе щях да поразчистя малко повече. Не само апартамента, но и живота си. — Под ухото му има размазано червило и аз се пресягам, за да го изтрия. Той ме хваща за ръката и я стиска. — Много по-различен ли съм? Отколкото си очаквала? — пита ме притеснен.